comprehensia – yunuz.yunuz

Песимистичния резултат от оптимистичния сценарий

Ако Европа въобще успее да излезе от тази криза, вероятно ще последват две неща.

Първото е ясното осъзнаване, че политическите механизми за взимане на решения са много далеч от оптимални и ефективни. Пазарите, светът и гражданите виждат и оценяват съюза като нещо единно и интегрирано, но самият той не успява да се субектира адекватно и да влезе с тях в равнопоставено общуване. Доверието, ултимативно, се дава на онези, които имат самосъзнание. Трябва да знаеш кой си, какви са ти целите и ценностите. Само така можеш да останеш фокусиран в критична ситуация. Теоретично е ясно, в живия живот – не съвсем.

Второто е следствие. Държавите ще загубят още от своя суверенитет. Това не е задължително лошо, макар че сигурно ще създаде тактически проблеми за всички и ще е нужно пренагласяване на много процеси.

Същинският проблем е, че това евентуално подсилване на рационалността ще стане за сметка на маргинализиране на гражданското участие. Рационалността ще победи, откъсвайки се от своя първичен източник. Няма как това да бъде дългосрочно устойчиво.

Идентичността и собствеността на автора

Продължавам да попадам на мнения тук и там, че ако нямаш банери на сайта си („не печелиш“) можеш да публикуваш каквото ти хрумне. Позоваването на члена за библиотеките в Закона за авторските права е находчив, но немощен хак. Не става така.

Глупавото е, че това измества фокуса на проблема и си говорим не за каквото трябва. И не е учудващо, че обществото, което обсъжда този въпрос през морализаторстване, си има МВР с аналогично ниво на компетентност. Не само тук, а и във всяка просветена държава качването на чужди текстове, които не са обществено достояние, в сайтове като Читанка, е противозаконно. Има детайли за уточняване, но те със сигурност не касаят статута на библиотеките. И не става дума само за буквата на закона, а за онова, което е принципното ни разбиране за авторството и за правата, които произтичат от него.

Това разбиране е изкривено. Тази изкривеност е въплътена в множество закони, конвенции и споразумания по света. Когато подкрепяме такива сайтове и действия, ние подкрепяме нарушаването на тези закони. Това трябва да бъде заявявано ясно, защото въпросът се отнася до политика и регулации. И каквато и да е промяна трябва да бъде политическа и да касае регулациите.

Онова, което наричаме авторски права, всъщност регулира предимно правата за копиране. Нашата следпросвещенска култура приема, че въплъщаването на идея във вещ произвежда отношения на собственост спрямо самата вещ и регулира цялата работа с авторството като вещно право. Изключение правят „моралните права“ на автора във френското законодателство и някои интерпретации в общото право, които обаче са дълбоко маскирани от корпоративно насочените регулации, които доминират.

Интересно е да се прочете за Статута на Ана и цензурата в предреволюционна Франция, но нека не се впускаме в историята. Нека просто се запитаме каква е действителността на авторството.

Когато си автор, от себе си създаваш действителност, която може да бъде всеобщо смислена. Самоотношението през едновременното владеене и противостоене на световата наличност е в самата същност на човешкото. Когато, обаче, си автор на идея, ти заставаш на позицията на всеобщото, действаш от името на човешкото изобщо, от името на човечеството. Специфичното, което тук трябва да противостои на всеобщото, е твоята собствена идентичност, това, че си вложил самия себе си в направеното и чрез това си придобил нова определеност, си се променил. През идеите ние правим себе си за другите. Оттук произтича изключителната важност на гарантирането на авторството.

Прави се, обаче, една подмяна. Вместо признанието на авторството да се фокусира най-вече върху признанието на идентичността, ние сме го насочили върху зачитането на собствеността върху действителността на идеята, върху нейната въплътеност в инструменти за действие. Така самото авторство (а не само продуктите от дейността му) става нещо, което може да се продава, става индустриален продукт.

А може да е иначе, което много ясно се демонстрира от така наречените отворени лицензи.

Може да се възрази, че така няма да има авторство в същия мащаб и по същия начин, писателите, поетите и музикантите няма да има какво да ядат и т.н. Това е дълга тема и си струва да се обсъжда в детайли. Но в едно изречение – стандартните съображения тук са просто продукт на предразсъдъци и липса на хладнокръвие.

Екзотиката и опитването

Има нещо нередно в прекаленото прехласване по екзотиката. Нека опитам с един кулинарен пример.

Група приятели обявяват седмица на магребската кухня и за по-автентично решават да я проведат в Мароко. При всяко ядене поръчват различни неща, разпитват сервитьорите за храната, гледат как се приготвя. Дори можем да си представим как вечер, преди да заспят, някои от тях водят бележки за вкусовите си преживявания през деня. Всичко това би ме накарало да се усмихна и кимам одобрително.

Но ако си представя как на масата всеки път всеки един яде от чинията на всички останали, в погледа ми веднага проличава темерутесто неодобрение.

Как би било добре човек да се отнесе към мароканската кухня за петте дни, през които е в Мароко? Да изяде десет ястия (изключваме закуските поради цивилизационната ни обремененост) или по половин от тези десет и по няколко хапки от, да речем, четиридесет други?

Разбира се, има нещо темерутесто в това да не одобряваш поведение, което е всъщност толкова разбираемо и разпространено. Ние сме жадни да опитаме, развили сме цяла култура на опитването. Всъщност голяма част от нещата, които правим, имат опитването за цел.

Преди няколко дена се завърнах от Мароко. Не бях там на кулинарна екскурзия и не бях за пет дена, а за повече. Ще има разказ за самото пътуване, за градовете и местата, за мароканците, туристите, улиците, площадите, джамиите, риадите, пазарите, гарите, влаковете, колите и пътищата. Но заедно с това, бих искал да успея да удържа и осмисля мярата на опитването, с което подхождаме към нещата, които са ни „различни“. А кулинарният казус е само за загряване на клавиатурата.

Какво да се прави с БАН?

Има нужда от по-детайлен разговор. Репликата за феодалните старци не е лоша за разчупване на леда, но иначе си е глупава. Също толкова глупава е и претенцията, че на БАН всичко му е наред. В този смисъл какво да се прави с БАН е актуален и резонен въпрос. По същата логика и със същите съображения, обаче, е важен и въпросът какво да не се прави с БАН. Предлагам няколко принципни положения.

Трябва да се запази (и развива) всяка структура, система и позиция, която допринася за произвеждането на наука.

Вярно е, че в други държави университетите отделят много по-сериозен ресурс за научни изследвания и няма централизирани държавни научни институции, които да работят във всички основни клонове на познанието. Но не е вярно, че наука се прави само в университетите и се финансира само или предимно от частни капитали. Аргументът, че държавното финансиране не е пазарно, не е валиден, ако се положат достатъчно усилия в установяването на подходящите процедури. Централизацията е проблем, но и улеснение. Дългосрочно тя може и да е излишна и пречеща. Краткосрочно предоставя възможност за по-лесно преструктириране. Във всеки случай, нито един институт, секция, дори отделен учен, който произвежда някакъв резултат, не е излишен. Да се премахва ресурс, който просто може да бъде накаран да работи, е недалновидно.

Бъдещето на БАН не трябва да е функция на развитието на университетите.

Дали университетите ще успеят да развият изследователския си потенциал е открит въпрос. Трябва да се работи усилено това да стане. И е валидно твърдението, че науката по същността си трябва да се обективира в образование. Но образователният процес не е само преподаване. Ако Геофизичният институт може да определи рисковите сеизмични райони, да предвиди възможните сценарии и да консултира държавни институции, други организации и граждани относно мерките, които трябва да се взимат в областта на управлението на бедствия, планирането и градоустройството, това е образователен процес. Аналогичните примери са много. Образованието е овладяване, пресъздаване и употреба на познавателен резултат. Това не се случва само в университетите, това се случва в цялото общество. И БАН, както всяка друга научна институция, има пряко отношение към образованието.

Материалните активи, които са собственост на БАН, трябва да продължат са служат само за производство на наука и да останат собственост на научните институции или на държавата.

Това е в полето на очевидността. И е сериозен тест за всеки, който се заема да прави политика в тази област. Ако идеята е да се подобри научния потенциал на държавата, трябва да има ясна гаранция, че евентуални промени не се опитват да решават други казуси и да задоволяват други претенции.

Държавата трябва да се концентрира върху своите приоритети, не върху приоритетите на науката.

Призивът за определяне на приоритети не е лишен от основания. Но той не означава оставете пет института и закрийте другите. Той само означава какво и с колко може и трябва да се финансира с оглед на държавния интерес. Би било добре да се откажем да гледаме на научните и образователните институции като на нещо, предназначено само за държавна употреба. Науката е универсална. Всяка от тези институции може да работи във всякакви констелации, за всякакви (законни и академични) цели. Единственото, върху което държавните приоритети трябва да оказват влияние, при това в умерени граници, които не позволяват загубата на наличен потенциал, е държавното финансиране.

Формална и действителна демокрация

Когато определяме кои страни са демократични, ще използваме една строго формална дефиниция на демокрацията. Дадена страна е демократична, ако признава на своя народ правото да избира правителството си чрез периодични, тайни и многопартийни избори на основата на всеобщо и равно избирателно право. Наистина, чисто формалната демокрация не всякога гарантира еднакво участие и еднакви права. Демократичните процедури могат да бъдат манипулирани от елита и невинаги отразяват точно волята и интересите на народа. Но ако се отдалечим от формалната демокрация, ние даваме възможност за безкрайни злоупотреби с демократичните принципи. През нашето столетие най-яростните врагове на демокрацията атакуват „формалната“ в името на „действителната“ демокрация. Такова беше оправданието на Ленин и на болшевишката партия за разпускане на Учредителното събрание и за провъзгласяване на партийна диктатура, която „в името на народа“ да осъществява действителната демокрация. Формалната демокрация, от друга страна, предвижда реални институционални гаранции срещу диктатурата и е много по-вероятно в края на краищата именно тя да създаде „действителната“ демокрация.

Франсис Фукуяма, Краят на историята и последният човек, 1992

Дребни сметки за бъдещото Народно събрание

Напоследък не виждам проучвания на електоралните нагласи. Много детайли, разбира се, все още не са окончателно ясни. Но все пак може да опитаме да визуализираме някакви очаквания.

Мажоритарният вот без съществени конституционни (не само избирателно-технологични) промени е пълна глупост. Но всъщност не смятам, че ще внесе драматичен хендикап за някой от големите играчи. Другият фактор, който ще игнорирам, е дали десните ще добавят някоя маргинална организация към коалицията си. Така или иначе това може да има само негативен ефект. Последното допускане е, че ако няма драми в 41-вото събрание ще влезнат пет листи. Следват две примерни таблици с разпределение на местата.

Полу-оптимистичен вариант

[gdocs st_id=’pheU1KkePKoAvt3d6zgZjfg’ wt_id=’od7′ type=’spreadsheet’]

Полу-песимистичен вариант

[gdocs st_id=’pheU1KkePKoAvt3d6zgZjfg’ wt_id=’od5′ type=’spreadsheet’]

Не знам как ви се струват процентите, но потенциалът за промяна в настоящата ситуация не е достатъчен. Още повече ако имаме предвид следното:

Подобни резултати предполагат изборна активност към 80%. Интригата е голяма и при коректни избирателни списъци има възможност да се стигне дотам. Но спокойно може да е и 10% надолу. Които ще са най-вече за сметка на активното градско население.
Някоя организация от почти анонимни готини хора с привлекателна едностранчива кауза като Зелените могат да вземат немаргинален процент. Познайте от кого.
Организационния потенциал на БСП, ДПС и партизанските президентски или ДАНС-ови партии-кьорфишеци не бива да се подценява. Включително в манипулациите.
Дори и десните да имат мнозинство, то ще включва неясно какви хора от ГЕРБ и ясно коя вътрешна опозиция в СДС. Ще има роене и отклонения, било видими или задкулисни. И те ще струват гласове или сделки.

Да, това са дребни сметки. Идеята им е да покаже, че дребните сметки не са достатъчни. Трябва да се направи много повече.

Въпроси към философи

Понеже напоследък се занимавам доста с http://projectoria.org и някои неща се получават добре, ето една презентация. Тази донякъде-услуга, донякъде-експеримент стоеше като идея още от началото на съществуването на сайта, но едва напоследък започна да се реализира по-организирано.

Повечето смислени въпроси вече имат публикуван отговор. Има няколко, за които това предстои да се случи скоро. Има и въпроси, които са си съвсем окей, но на този етап не се е намерил някой със съответната компетенция или желание да им отговори. Те може би ще преминат в първата група, когато панелът получи нови попълнения.

Има, разбира се, и веселяци които се интересуват от неща като „Какво става с вас?“, „smisala na givota kakav e“ и „Ще изкарам ли скоро пари?“ или пък (вероятно) гимназиални ученици, притиснати от обстоятелствата, които въвеждат ключови думи от учебния план по философските дисциплини в училище, често на латиница.

Във всеки случай е удовлетворяващо, когато питането и отговарянето се срещнат.

Продуктов мениджмънт при неясни отговорности

Понякога доброволно или по задължение човек поема отговорности за проекти, върху които няма достатъчно контрол. Нито е поставил целите, нито е в позиция да вменява задължения на участниците. В такива ситуации най-доброто, което може да се направи, е структуриране на комуникацията. Ето някои наблюдения по въпроса.

Ако идеята е достатъчно силна, нейното ясно артикулиране ще въвлече хората и поне някои от тях ще намерят достатъчно основания да се включат. Започнете общуването с идеята. Идеята не е представа, не са образи в главата ви. Идеята е замисъл – целта, процесите, резултатите, следствията, основанията, хората, които са въвлечени. В идеята има едновременно конструкции, емоции, ценности и разум.
Трябва да се показва. Това е целта, това са наличните средства, това са условията, в които се работи, това са стъпките, през които трябва да се мине. Тези неща могат да се изменят, удържайте тази възможност отворена.
Не трябва да се поставят изисквания за предварително развитие на инструментите или условията, ако не е наложително. Сигурно бихте искали да имате перфектния служител с някаква специфична експертиза за този проект. Или перфектния набор от функционалности в системата за управление на задачи, който не е наличен в нито една от тези, които познавате и имате под ръка. Трябва да се действа гъвкаво и да се откриват нови възможности – винаги има начини за работа и действие, за които не сте се сещали досега.
Добре е целта да се припомня често – сблъсъкът на различни перспективи създава опасност от разфокусиране.
Мярата на общуването се определя от хората, но и от продукта (проекта, процеса, желания резултат). Не занимавайте всички с неща, които не са значими за всички. Преценявайте значимостта на общото предметно, според формалното отношение на хората към отделните обекти или процеси. Значението е в предметите. Не преценявайте значимостта на общото според това, което знаете за отделните участници – то никога не е достатъчно.
Това има и обратна страна – когато общувате индивидуално, винаги е добре да имате предвид индивидуалността, това, което знаете за отделния човек. Научете още. Помогнете в съотнасянето на тази индивидуалност с общия проект.
Припомняйте общоизвестни истини, които имат отношение към дадена ситуация. Това трябва да се прави внимателно и изисква обяснителност, която понякога може изглежда прекалена. Но е необходимо, за да бъде контекста устойчив. Някой трябва да обговаря очевидностите, най-често това е именно продуктовия мениджър.

Накратко, ако не е ясно кой, трябва да се погрижите за какво-то и общуването, което да го направи смислено.

Историята с провала и други размишления

Нека разкажа за онова, което се случи и каза след предишната публикация в този блог. То, само по себе си, е доста незначително, с оглед на дневния ред на обществото ни. Но би било още по-незначително, ако не го използваме като повод за разговор, разбиране и осмисляне.

Възможност и действителност

Самото наблюдение за неуредиците със сайта на правителството би останало едно странично специализирано мнение, ако в мрежата нямаше достатъчно хора, които да разбират техническата и социалната им значимост. Оценката, изказана с думата „провал“ в хипервръзката към този сайт, би останала маргинална, ако нямаше достатъчно хора, които я споделят. Твърдението и демонстрацията, че нещо може да се направи, не означава задължително, че ще бъде направено. Ако някой си мисли, че хората масово правят неща произволно и без основания, той просто не разпознава същински човешкото в човешките действия.

Човешкото отива отвъд онова, което един машинен алгоритъм може да произведе. Това е причината, поради която така наречените Гугъл бомби са възможни. Определенията, които хората дават на нещата, са динамични. В някакъв смисъл е възможно да се фиксира значението на думите. Но смисълът им е жив и се развива постоянно. И е достъпен само за хората, защото е носител на човешкото в езика. Някой друг път може да напиша нещо повече за това.

Търсене

Да, сайтът на правителството излиза на първо място при търсене за „провал“ в Гугъл. Но нищо не следва от този факт. Ако оставим шума от последните дни на страна, колко хора на ден търсят по ключова дума „провал“? И какво всъщност се опитват да намерят?

Доколкото целият шум имаше някакъв ефект, той касае именно самото това събитие, хората, които го случиха, тези, които се изказаха за него, пък и обществото по принцип. Администрацията получи някакво напомняне, че би трябвало да обръща повече внимание на присъствието си онлайн. И не само това – тя получи обратна връзка – оценка, а в много случаи и обяснения за тази оценка. Онова, което хората търсят, е комуникация и смисъл.

Реакции и отразяване

Освен реакциите в блоговете и социалните мрежи, това събитие беше отразено като новина по някои електронни медии и вестници. Разменихме имейли с някои журналисти, получих и запитвания и покани за разговор. Част от тях в последствие отпаднаха, поради вчерашната случка с отвлечения автобус. Нека уточня, че не съм имал публичното внимание към себе си за цел. Но доколкото и технологичната, и социалната страна на въпроса ме интересуват, не виждах причина да отказвам комуникация.

Всеки си върши работата както може или както трябва, с някакви налични основания. Така че не смятам да навлизам в интерпретации защо някой е написал или не е написал нещо. Но бих искал да споделя някои наблюдения и коментари за нещата, на които попаднах и които ми направиха впечатление.

На първо място, някои новинарски сайтове, отразявайки събитието, просто се включиха в самата „акция“ с линкове „провал“, водещи към правителствения сайт. Като при това приписваха инициативата на „блогъри“, вместо на себе си. Въобще, определението „блогър“ е доста странно и флуидно. Не че е некоректно, но ми се струва не много релевантно в конкретния случай, в който гражданска позиция, изразена от някакво множество от хора, се приписва на характеристиката им на „блогъри“.

Отново под този етикет, Дневник дадоха реакции на хора, които поддържат някои от най-популярните блогове на български. Бих могъл да кажа, че изказванията на всички, включително тези, които подкрепят инициативата, се разминават с моето разбиране, но това едва ли има значение.

В някои публикации, освен сензационализиращия език, характерен за медийната ни среда, имаше и странни мисловни ходове, като например позоваване на източници, „които са поискали да останат анонимни“. При това за нещо толкова безобидно, като времето, в което „акцията“ е започнала. Все едно това не е в публичното пространство и е обвито в някаква мистерия и конспирация.

Личното ми мнение е, че публикацията в Капитал прим (изглежда след някои дребни корекции), е най-коректна и професионална като обяснение на технологичната основа на явлението.

Гостуването в Re:TV мисля, че беше интересно и информативно, макар и донякъде да се разминахме с Огнян за нещата, на които акцентираме. Което не само е нормално, но е в сърцевината на самото разбиране на това събитие.

Един от многото журналистически имейли, които получих, ме питаше (не мога да си обясня говоренето в единствено число, но и не държа да се заяждам с подобни стилистични похвати):

„… [Д]али се притесняваш за евентуални законови последствия за теб, долкото купища коментари, които прочетох, недвусмислено сочат към теб като единствен инициатор.“

Самият журналист, струва ми се, беше напълно добронамерен. Нямам намерение да привиждам в този въпрос някаква некоректност. И ще му отговоря публично:

„Единственото, от което се притеснявам, е некомпетентността, било то на правителството, на други институции или дори на всеки един от нас. Всички трябва да имаме ясно самосъзнание за това, което правим.

След като ме питате за „законови последствия“, предполагам имате нещо предвид или смятате, че някой друг би имал. Такова очакване за мен е непонятно, както с оглед на законовите норми, така и с оглед на разбирането ми за гражданско общество.“

Това е, пожелавам на всички ползотворна работа и повече отговорност.

Футболна мотивация

Опитвам се да премисля кой какво каза след мача на националния ни отбор с Грузия. И не мога да се отърва от чувството на досада.

Какво прави един треньор на национален отбор? Избира играчи и им казва как да играят. Ако на тези неща се гледа абстрактно, Пламен Марков сигурно би бил добър треньор. Смятам, че след известно трупане на опит би се справил доста добре в някоя компютърна игра или в състезания от типа на фентъзи футбол. Когато, обаче, работиш с живи хора, има нещо повече.

Марков нарича това „повече“ мотивация. Нарича го така, защото смята, че си е свършил работата с избора, след като „това е нивото на футбола ни“ и тези са най-добрите футболисти, с които разполага. Грешка номер едно. Най-добрите футболисти не правят най-добрия отбор. Справка – Англия преди и сега, Реал Мадрид и Челси в някои от годините на звездните им селекции и сумата провалени свръх финансирани футболни проекти. Този начин на избиране на най-доброто би бил адекватен, ако не се избираха живи хора, които трябва да постигат резултати съвместно.

Нека да подменим думата мотивация по следния начин. Имат ли футболистите основание (разумно, емоционално, някакво) да играят добре в националния отбор и специално в мача срещу Грузия? Още повече след като треньорът им е казал, че това е било факт в друг мач четири дена преди това. Разбира се, че имат. А дори и да нямат, не е ясно защо това е тема за публично обсъждане, а не просто повод за съответни треньорски решения.

В крайна сметка наличието или отсъствието на мотивация беше сведено до нещо, което придава качество на футболния материал, с който отборът разполага. Тактическите указания не били осъществени поради нейната липса. Т.е. е била зададена някаква по-„правилна“ форма, но материалът, който е трябвало да я изгради, се е разпаднал, не е бил качествен. Така се получава, когато мислиш един отбор от хора в предметни категории. И сигурно това е причината, поради която нашите отбори имат треньори, а не мениджъри.