Месец: януари 2010

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

От Маракеш до Казабланка с влак пътуването отнема три часа и нещо. Имаме билети за първа класа – разликата в цената не е голяма и осигурява гарантирани места и по-добър комфорт. По гарите и в самите влакове пускат съобщения по високоговорители, които винаги са на арабски и френски. Същата двуезичност се отнася и за всички табели, разписания и информационни табла.

Френският не е официален език, но поддържането на активната му употреба, по всичко личи, е държавна политика. Учи се задължително в училище, използва се за всякакви указания и упътвания в публичните пространства, може да бъде чут по радиа и телевизии съвсем произволно, без субтитри и примесен с арабския. Така и не ми става ясно дали политиката поддържа това двуезичие или наличието му предполага и съответните политики. Във всеки случай изглежда, че има и известна историческа инерция – такова е било отношението между берберските диалекти и арабския, после между местния арабски диалект и така наречения стандартен арабски. Така или иначе, това положение на нещата значително улеснява ориентацията ни.

Никой не нарича Казабланка с пълното й име. За всички градът е просто Каза. Пристигаме на Каза Воаяжьор – една от общо петте гари, сигурно най-голямата. Поне половин час преди това влакът се е движил покрай града. Линията е оградена с високи стени. Дори и те, обаче, могат да се пресичат. Например със стълба.

Мини такситата тук, изненадващо, са червени, за разлика от Маракеш. Отправяме се към предварително набелязан хотел. Няма, обаче, интернет, освен това изглежда не съвсем приветлив. Решаваме да търсим друг. Попадаме на един в доста колониален стил. Понякога дори и за цената на хотелите можеш да се пазариш. Отсядаме тук, но се оказва, че дори и със спазарената цена не си струва – безжичния сигнал не стига до четвъртия етаж, поддръжката не е особено старателна, а няколко клуба долу озвучават обстановката до късно през нощта. Има потенциал за много повече – самата сграда е хубава, разположена в центъра на града.

След обяд е време за разходка и първоначална ориентация. Медината е малка и мизерна, макар и на брега на океана. Не си струва. Хаосът и мръсотията на останалите централни части не носят никаква екзотика. Има много сгради, които подсказват колониална история, но повечето са запуснати до степен, в която е изненадващо, че всъщност са обитаеми. Паралелно с това има модерни офиси и хотели, но дори и те не стоят претенциозно.

Вчеряме след полунощ. Центърът е все още жив. Изглежда безопасно.

На следващия ден се отправяме към джамията Хасан ІІ. Според пътеводителя ни е добре, че са я простроили преди десетина години, защото иначе Каза не е имала никакви забележителности. Липсата сигурно е била неприятна, но за смислеността не съм много съгласен – замисълът и изпълнението са безумни. Това всъщност е огромен комплекс, който по неофициални оценки е струвал над половин милиард долара. Освен джамията и огромния прилежащ площат има две други големи сгради, едната от които действа като някакво училище по изкуства и занаяти.

На няколко пъти всеки ден има турове на френски, английски, испански и италиански. Джамията е третата по големина в света, след тези в Мека и Медина, а минарето й е най-високото действащо. Мюезинът се качва с асансьор. Вратите са толкова големи и тежки, че се отварят със специални електрически устройства. Побира 25 000 души вътре и още 80 000 на площада, което се случва по големите празници. Иначе идвали по няколко стотин души на ден. Има специална противоземетръсна конструкция, макар че, казват, Каза не била в земетръсна зона. Куполът е подвижен и може да се отваря. Има подово отопление. Част от джамията е над океана, в съгласие със седмия стих от сура Суд (Той е, Който сътвори небесата и земята в шест дни, и Неговият Престол бе върху водата, за да ви изпита кой от вас е по-добър по деяние. И ако кажеш: “Ще бъдете възкресени след смъртта”, онези, които не вярват, непременно ще рекат: “Това е само явна магия.” – Коран 7:11). Всички материали са от различни места в Мароко, освен многотонния полюлей в средата и някакви други детайли, които били от Италия. В подземието има хамам, който не функционира, но демонстрира как много други джамии имат подобни прилежащи постройки и бизнеси, които им помагат да се издържат. Архитектът е французин, бил приятел на Хасан. Хасан е бащата на сегашния крал. Решил да строи тази джамия и помолил мароканците да му помагат, кой с каквото може. Повечето щуротии, свързани с проекта, май са негови хрумвания. Много пъти ни повтарят клишето за съчетаването на модерността и традициите.

Клишето, обаче, не работи много добре в контекста – кварталът до джамията е един от най-мизерните. Турът вече е приключил, но оставаме още малко на площада отвън и се наслаждаваме на нечовешките пропорции и на Атлантика. След това се отправяме към мизерния квартал и хващаме такси към Корниш.

Корниш е най-богатата и уредена част на града и се намира надолу по брега. Основното в него е крайбрежния булевард – пълен с кафенета, ресторанти и хотели, популярно място за разходки и плажуване. Дори и в началото на януари е достатъчно топло за един ентусиазиран сърфист в океана и за разходка по пясъка – там, където го има. Останалата част от брега явно е била скалиста, докато не са я бетонирали, за да я превърнат в частни плажове с басейни, достъпът до които се таксува. Изглежда неприятно грозно, но си струва да се съзерцава. Условия за последното създават безкрайните редици от заведения покрай булеварда. Сядаме в едно и се подлагаме на проветряване.

В квартала има и някакво кино, но графикът на прожекциите не ни урежда. Решаваме да се върнем към центъра и да видим още от града. И изненадващо попадаме на приятно място – площад Мохамед V. Този последния пък е дядо на сегашния крал, който е кръстен на него и носи следващия номер.

Наблизо, сред хубави градини и приятно утихнали улици, намираме и една изоставена катедрала. Пред нея младежи играят футбол. Катедралата е олющена и заключена.

Привечер, след като все пак сме изгледали дублиран на френски холивудски филм в киното близо до хотела, предприемаме дълга разходка по кварталите. Има безкрайни редици от сгради, които изглеждат изоставени или не съвсем достроени. Повечето от тях, все пак, са обитавани, но улиците са пусти, няма квартален живот. Това се променя едва, когато наближим отново централната част около Площада на Обединените нации, който е до медината, пристанището и прилежащата й гара. Казабланка е голям град – четири милиона жители. Изглежда това е градът, в който наистина можеш да живееш самотно в Мароко. Излъчва автентична тъга. Разбирам, че това е една от причините, поради които съм искал да го видя.

Третия ден от престоя ни всъщност е посветен на Рабат. Ще отидем там сутринта и ще се върнем привечер. Каза Пор е гарата, която ни трябва – същата, която е до пристанището. Намира се на десетина минути от хотела.

Пътуването е около час. Гарата, на която слизаме, е разположена доста централно и не ни се налага да търсим таксита. Стигаме до медината, пресичаме я и стигаме до казбата. Случва ни се тъкмо това, което Лоунли Планет за Мароко ни обещава – местен хитрец се залепва за нас и се опитва да ни убеди, че трябва да ни придружава, понеже иначе ще затворят скоро и няма да можем да разглеждаме. Всъщност, макар и много особена, това е напълно функционираща част от града и няма какво да й се затваря. Впускаме се в лабиринта от тесни улички със сгради, боядисани в ярко синьо.

Съвсем в края на крепостта се открива прекрасна гледка. Гледаме от дясната страна на устието на Бу Регрег, която отделя Рабат от Сале – формално друг град, а иначе нещо като предградие. Сале, казват, бил доста по-традиционен и различен от столицата. Ограден е с крепостни стени. Дълга ивица току под тях, по склоновете, които се спускат към брега, е заета от гробища. Ако погледнем на ляво, ще видим гробищата на Рабат. Би трябвало да има някаква концепция в това разположение, но не мога да я схвана.

Отиваме към другия край на крепостта, за да видим андалуските градини и да поседнем в традиционното кафене, което се намира до тях. Ментов чай и черно кафе май са единствените неща, които предлагат.

Връщаме се към централната част на Рабат и хвърляме поглед към кралския дворец. Виждаме само високите му стени – не може да се влиза. И тук има катедрала – по-спретната, но все така заключена. Рабат е доста по-подреден от Казабланка. По много улици текат ремонти. Не излъчва тъга, което ми се струва, че го прави по-скучен за живеене.

Влакът трябва да дойде в 6, но съобщават за закъснение от около 30 минути. В крайна сметка не идва въобще и хващаме следващия. Такива непредвидени развития са нещо, с което иначе добре измислената система не се справя въобще.

Първа класа е пълна с бизнес хора – смартфони, лаптопи, вестници, документи, телефонни разговори. Повечето говорят на френски, някои май са си французи.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

В първия ден от новата година ставаме рано и към девет сме в туристическата агенция, където вчера сме договорили пътуване до долината на Урика. Шофьорът вече ни чака. Скоро се появяват и двойка японци, с които ще пътуваме заедно. Заедно всъщност е силно казано. Почти не говорят английски, нито някакъв друг общ за нас език, а и не изглеждат като хора, с които може да се общува интензивно. Все пак, като всички японци, се държат прилично и се координираме добре тогава, когато се налага.

Шофьорът е добродушен и излъчва оправност. Тръгваме. В града всичко е в нормалния си интензивен и хаотичен ритъм, все едно вчера никой не е празнувал и вече всички са се заели с ежедневните си дейности.

Отправяме се на изток към Атласките планини. Атласите са видими почти отвсякъде в Мароко. Високи, покрити със сняг през зимата, те разделят страната по дължина. По-ниските части на север и на запад, откъм океана и Средиземно море, са най-населени. Отвъд планините е Сахара. Пустинята я оставяме за друг път, игнорирайки предложенията за няколкодневно пътуване с камили, за да я видим.

Първите около трийсетина километра, които изминаваме с очукания и тромав джип, са равнинни. После постепенно се появява нещо средно между храсталаци и гора, а пътят започва да се вие около река Урика. На два пъти шофьорът спира и ни казва да снимаме. Ние снимаме. По склоновете започват да се появява все по-живописни села. Пътят се изкачва по десния склон на реката. Самата тя в момента не е много пълноводна, но коритото е голямо и сериозно укрепено. Явно при топенето на снеговете през пролетта могат да се очакват наводнения.

Спираме в едно село, в което посещаваме кооператив, който произвежда арганово олио. Това е уникален продукт, понеже арганът, оказва се, расте само в Мароко. На доста места има кооперативи, спонсорирани от държавата, които поддържат традиционни производства и занаяти, и сигурно изпълняват и някакви социални функции и политики.

Показват ни как се извлича олиото. Три жени белят плодовете на аргана, след това ги стриват. Появява се Уафа, която ни обяснява надълго и нашироко какво е това олио, какви продукти правят от него и как се употребяват. Явно върши работа за всичко – и за готвене, и за всякакви козметични процедури. Има и странични продукти като маски и така наречения черен сапун. Купуваме и продължаваме по пътя.

По отсрещния склон има все по-невероятни селца от по няколко къщи, подредени терасовидно. По всичко личи, че до тях всъщност няма начин да се стигне с кола. Навсякъде има въжени мостове над реката.

Дестинацията ни е селото Сети Фатима, докъдето стига пътя. Оттам през планината може да се продължи само пеша или с камили. Когато наближаваме, отново става доста задръстено. Много хора – не само туристи – използват почивните дни.

Слизаме и ни поема местен гид, който ни повежда нагоре към някакви водопади. Пресичаме един от въжените мостове и минаваме по места, които със сигурност могат да се оценят като опасни за живота. Почти никъде не е достатъчно обезопасено – чудя се дали не стават инциденти. Туристическият поток е интензивен, на някои места е проблем разминаването между онези, които се качват, и другите, които слизат. Планината е все по-впечатляваща и внушителна. Въпреки това, по целия път има разхвърляни къщи, както и доста търговци, които продават сувенири. Най-горе си купувам джунджурии от бербер, който обяснява, че идва от планината и не плаща данъци, защото няма кой да ги събира. Не че съм го питал изрично. Най-горе има будка с няколко маси наоколо. Почиваме си и пием ментов чай. Надолу пък си купувам сусам. Вкусен е – по-твърд и малко по-сух от онзи, който си спомням от моето детство.

Връщаме се долу и се отдаваме на мързелив късен обяд в ресторант край реката. Привечер сме обратно в Маракеш.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

На сутринта се запътваме към новата част на града. Целта е да стигнем до гарата и да си купим билети за Казабланка за след няколко дена. Изживяването е успокояващо. Откритите пространства са повече, градът изглежда достатъчно подреден, макар и не особено вълнуващ, тълпите не са толкова заливащи. Има отделни неща, които подсказват разкош – хотели, дворци, градини, повечето оградени с онези високи стени. Ориентацията е лесна, има няколко големи булеварда.

Гарата е хубава и добре уредена, всякакви съмнения относно удачността на железопътния транспорт отпадат веднага. Всъщност между градовете така и не пътуваме с автобуси, така че не мога да направя сравнение. Но гарите и влаковете са поддържани и в общи линии на железниците може да се разчита.

Купуваме билетите и се връщаме обратно, като по средата се отклоняваме по друг булевард. Още дворци и хотели, изглежда също, че продължават да строят, но не много интензивно. Връщайки се на познатия ни път, попадаме на нещо, което наричат Сайбър парк. Онова, което го прави кибер, е доста глупаво – някакви терминали със стар уиндоус и тъчскрийн, които не вършат никаква работа. Прехласване по някаква евентуална модерност, която е всъщност недостъпна и безсмислена. Някой е решил, че ще внуши някакви неща някому, като потроши известно количество пари. Подозирам краля. За сметка на това я има изложбата „Земята отвисоко“ – същата, която беше на моста до НДК преди време. По принцип парковете и градините в Маракеш са хубави и поддържани.

Връщаме се в медината следобяд, разхождаме се и продължаваме да проучваме и да свикваме с обстановката. На Джемаа ел Фна е все така лудница. След досаден и дълъг разговор обещаваме после да се върнем да ядем на щанд 117. По-късно, обаче, ни отвлича един симпатяга от 114. Този от 117 ни гледа накриво и се сърди.

Отново слушаме музикантите на площада. Привършвам вечерта на покрива на хотела. Около полунощ се появява човек от персонала и казва да загася и заключа, когато си тръгвам. Вечер не е много топло. След още час-два отивам да спя, но градът още е буден и шумен.

Първата ни задача за последния ден на годината е да отидем към южната част на медината, за да видим крепост, която навремето е била издигната от Саадитите. Това е друга от династиите, които са владели Мароко. Тяхното време е 16 – 17 век. Те се утвърждават с успехи срещу португалците. На тях и на следващата династия също се дължи факта, че експанзията на Османската империя в Северна Африка спира до сегашен Алжир.

Самият дворец е построен от Ахмед ал Мансур Даби и е довършен в началото на 17 век. Казват, че имал 360 стаи и бил много разточителен. Сега са останали само няколко помещения, а външните стени ограждат едно доста голямо пространство, в което си личат някогашните хубави градини с фонтани и басейни. Богатството на двореца е било пренесено от следващата династия, управлявала Мароко, в Мекнес, който те направили своя столица.

Родовата гробница на Саадитите е отстрани и била преоткрита по странен начин в началото на 20 век. За да има нещо различно от гробове и руини, в неголяма стая в дъното на двора тук са пренесли възстановения оригинален минбар от джамията Кутубия, изработен още в началото на съществуването й. Минбар е мястото, от което имамът изнася своята проповед преди петъчната молитва. Това всъщност е дървена конструкция, която представлява нещо като стълбище, от което проповядващият да може да се вижда и чува от всички присъстващи.

Не е ясно защо този минбар е тук. Надписите подсказват, че е бил в употреба до някое време миналия век. Очевидно са преценили, че е прекалено ценен и трябва да бъде пазен по по-специален начин. От друга страна, тук не личи да е много обгрижван и стои неадекватно – самотен и без контекст. Изработката е очевидно старателна и майсторска. Но дори и възстановен, следите на времето си личат.

Иначе тази крепост е мястото, където зимуват нашите щъркели.

Връщаме се на площада и обядваме. Следващата цел са няколко забележителности на север от суковете. Това е по-лабиринтната част на медината, отново се губим.

В къщата на някакъв бивш министър, възстановена наскоро, са разположили музея на Маракеш. В двора му има кафене. Човекът, който се разпорежда тук, е дама на средна възраст, която седи пред бара. Има нейни снимки с краля от откриването, направено преди няколко години. Самата къща е хубава, но концепцията ми напомня на някои от нашите провинциални музеи – няма много съществени неща, експозицията се състои от случайно подбрани експонати, предимно от 19 и 20 век, и ако нямаше известно количество фотографии от онова време, би имало нужда от доста въображение и предварително подготовка, за да може човек да си общува с историята.

Отстрани има джамия, която явно също носи историческа стойност, но е действаща и недостъпна за туристи.

За сметка на това медресето, което навремето е било към нея, сега е просто възстановка и може да се разглежда. Интересно е човек да си представи образователния процес тук и да го отнесе към претенциозните изказвания за образователната традиция, която то представлява. Помещенията са предимно празни, на втория етаж има две стаи, които са възстановени и оборудвани по начин, който да даде по-ясна представа за живота и дейностите на обитателите.

Посещаваме също бивша страноприемница, която сега е превърната в културен център. В момента има изложба. Няма общо с историята и традицията – някакъв художник, май чужденец, е пътувал много и е натрупал картини, рисунки и колажи от всякакви странни неща и ги нарича тетрадки. Категорично не ми харесва.

Пак срещу джамията има и някакъв монумент. Никой не знае за какво точно е служил. Изглежда това е единствената сграда, която е построена от Алморавидите и е останала неразрушена от Алмохадите.

Връщаме се към хотела и преди да се приберем минаваме през туристическа агенция, която сме набелязали преди това, за да уредим пътуване за следващия ден. Дори тук цените подлежат на договаряне.

На самата нова година съм в риада. Непозната французойка е първата, която ми казва „Bonne année“. Самият град, дори в дванайстия час, не се грижи да е празничен. Чуват се само възгласите на туристи, които явно се ориентират по часовниците си.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Кацаме в Маракеш на 29 декември с ранен полет от Лутън. Изминаваме разстоянието от самолета до терминала пеша. Наслаждавам се на слънцето, което ме кара да се усмихвам. Начинът, по който Лондон ме е накарал да се облека, е съвсем неадекватен.

Винаги съм имал някакъв ирационален интерес към Мароко и отдавна искам да го видя. Когато моментът настъпва, е вълнуващо.

Нареждаме се на опашка, за да ни проверят паспортите. Опашките са дълги, движат се неравномерно, някои гишета затварят и отварят изненадващо. Служителят набира на компютър паспортните данни и информацията, която съм попълнил в анкетната карта. Получавам печат с голям, отчетлив номер на влизане, който ще ми го искат по-нататък по хотелите. На края на коридора полицай проверява дали всъщност имам номер. Това представител на институция да проверява дали друг представител на същата институция е свършил нещо по нужния начин, ще се случва и по-нататък.

В салона за пристигащи има един банкомат с дълга опашка, така че ползвам услугите на обменното бюро отсреща. Терминалът е хубав – светла и приветлива сграда. Хващаме такси до хотела за фиксираната туристическа цена, която ни казват. Пазаренето по принцип е на почит, но с таксиджиите въпросът стои по друг начин. Шофьорът всъщност е разбрал къде е хотелът ни само приблизително – просто ни оставя на Джемаа ел Фна и ни посочва някаква тясна уличка, по която се предполага, че ще трябва да го намерим. След известно лутане, питане и отклоняване на десетина предложения за други хотели, намираме по-удобен път към нашия.

Маракеш е червеникав. При това не само като специфичен акцент. Нови и стари сгради, хотели и блокове, високите стени, които ограждат много от дворците и имотите, всички са в някакви нюанси на керемиденото. Стои толкова впечатляващо и същевременно естествено, че съм склонен да припиша този цвят на Мароко въобще. По-късно разбирам, че не е така – това е просто цветът на Маракеш.

Хотелът ни се намира в пресечка на може би най-оживената пешеходна улица, която тръгва от Джемаа ел Фна. Самата пресечка, обаче, е широка не повече от метър и половина. Въпреки това на нея има няколко хотела, една баня, магазини и постоянно присъствие от кибици. Оказва се попадение – приемлива цена и качество, стратегическо разположение и характерен по всички критерии. Както много други сгради в Маракеш и на други места в Мароко, хотелът ни всъщност е риад.

Риад означава градина. Това е открито към небето пространство, което обикновено е оградено отвсякъде от самата сграда. Първоначално е малко объркващо за моята пунктуалност, но се оказва, че така наричат и градината, и къщите, които имат такива градини. Допълнителен момент е, че в някои съвременни интерпретации риадът е всъщност покрит с навес или друга покривна конструкция. Последното, обаче, не се отнася до нашия хотел.

Неговият риад е открит, има неработещ фонтан в средата, зеленина и маси наоколо. Коридорите по горните етажи са същевременно балкони към градината. Вратите са дървени, не много високи и тесни. Толкова тесни, че е по-удобно да се отворят и двете им крила, за да се влезе. Усещането е наистина различно. Звуковият и визуалният контакт с другите обитатели е по-директен. Някои биха нарекли това домашна обстановка. Посетителите наистина се стараят да са по-тихи.

Този маниер на строене, оказва се, има нещо общо с римските вили и техните атриуми. От една страна, по мароканските земи е имало римски градове като Волубилис, за който ще стане дума по-късно. От друга, когато Алморавидите завладели Андалусия през 11 век, казват, че използвали тамошни архитекти и за начинанията си в Северна Африка, с което са били пренесени и доста от тогавашните испански архитектурни елементи. Топлият климат и липсата на сняг, разбира се, са допълнителен фактор, който прави удобствата на този вид строителство много повече от недостатъците.

Покривът на хотела е всъщност тераса. Не много обгрижвана, но също оборудвана със зеленина и маси и приятен изглед към другите покриви-тераси наоколо. Място за поднасяне на закуската сутрин и за пушене и разговори вечер.

Тези покриви са друга характерност на традиционната архитектура. Местният бизнес, съответно, я експлоатира активно и ги пълни с кафенета и ресторанти. И понеже ориентацията не винаги е лесна, тези заведения имат множество улични агенти, които размахват менюта и тормозят туристите за вечеря или кафе.

Отиваме към Джемаа ел Фна. Това е централния площад в медината – голям, постоянно пълен с хора, шумен и оживен. Явно гледам и се държа доста неориентирано – първото нещо, което ми се случва, са няколко змии провиснали на врата ми. Площадът е пълен със змиеукротители. Някои си седят и ги укротяват със свирня, други ги размятат наоколо и дебнат за туристи, върху които да ги метнат. Задължително следват преговори за количеството пари, които тази изненадваща услуга струва.

Други типажи по това време на деня са младежи с маймуни, продавачки на сладки, жени, които рисуват с къна, продавачи на вода в специфични одежди. Има и всякакви находчиви атракции, невинаги интересни, но често рекламирани шумно.

По-късно, когато се свечери, ще се появят музиканти и разказвачи, около които се оформят плътни кръгове от зяпачи и слушатели. Когато свирят звучи чудесно. Но има и дълги прекъсвания с обяснения и призиви за бакшиш.

Част от площада е зает от щандове – разнообразна храна, портокали, десерти, подправки и сушени плодове. Цялата тази дандания се възползва от туристите, но не е организирана изрично за тях. Самите жители на Маракеш също ядат, пазаруват и се забавляват тук.

Тръгваме по случайна улица навътре в медината. Май не сме я подпрали добре. По-нататък ще видим много по-симпатични улички, но конкретно тези активно представят неприятната страна на клишето за екзотичните ориенталски аромати. Там някъде, все пак, намираме хубав ресторант, спретнат, донякъде дори европеизиран, леко отстранен от врявата.

По-късно привечер пием кафе срещу Кутубия – най-голямата джамия в стария Маракеш. Името идва от арабската дума за книга – навремето около нея имало пазар за ръкописи. Преди нея на същото място имало друга джамия, построена от споменатите Алморавиди – основателите на Маракеш. Век по-късно тяхната династия западнала, Маракеш бил завладян от Алмохадите, които изглежда разрушили почти всичко в града и го издигнали наново.

Чуваме вечерния езан. Звучи ми изненадващо. По-нататък затвърждавам това впечатление – тук призивът към молитва е именно това – призив. Мюезинът предимно вика и орнаментите и музикалността, които могат да се чуят другаде, почти липсват.