Месец: ноември 2006

Беше достатъчно интересно и вълнуващо. Но е време да се връщам у дома и това чувство ме радва. Изрисуваната като футболна топка муцуна на А340 на Луфтханза е толкова симпатична и родна.

Полетът всъщност има малко странна треактория – минава на север от Черно море, по същия машрут, както и на отиване. Отново съм предимно сред индийци, някои от които пътуват с много багаж и семейно – с децата, бабите и дядовците.

На летището във Франкфурт всичко вече е приключило – няма я смътната неяснота на непознатото. Седя с чаша кафе рано сутринта, недоспал, пиша тези рерове и се чудя какви са ми първите впечатления за Хайдерабад от дистанция. В професионален план съм натрупал информация, която сигурно ще бъде полезна. В личен план съм доволен, че съм изживял нещо наистина екзотично, което може да бъде разказвано дълго и като че ли с много вариации, с множество различни настроения и акценти. Струва ми се, че друг вид пътуване до Индия, включващо повече места и изцяло посветено на разбирането на културата, човешките мотивации и действия би било ценно прекарано време. Но дори и в работно пътуване няма как да се избегне правенето на такива преценки, макар и мимоходом и само като инструмент и ориентир.

Начинът, по който нещата се изказват, филмите и музиката, съвсем различната форма на живот, която представлява Хайдерабад, стълпотворението от хора, обявите в неделните вестници от семейства, които искат да задомят синовете и дъщерите си, получили магистърска степен в някой американски университет, мръсотията и мизерията, инженерите и компютърните специалисти, напълно различните и неразбираеми предразсъдъци към някои неща и пълната им липса към други… Всички тези неща са предизвикателство към разбирането на разнообразието на човешкото битие. Но в момента усещанията ми са все още толкова непосредствени, че просто съм уморен.

Всяка година на пети ноември в страните от британската общност е Нощта на Гай Фоукс, възпята в народното творчество със стиха Remember, remember, the 5th of November… По този повод навсякъде се горят чучела на клада и трещят фойерверки, гарнирани за колорит с бомбички и народни увеселения. Цари оживление.

След малко тръгвам към летището, за да хвана среднощния полед към Франкфурт.

Днес е ден за туристически изпълнения. Наемам кола и обикалям града. Хайдерабад е столица на Андра Прадеш. Преди е бил център на едно от многобройните индийски царства.

Навсякъде из града има статуи. Доста от тях са позлатени. Повечето са на хора на достопочтенна възраст. Последните няколко дена бяха украсени с гирлянди, предполагам го правят по празници.

Символът на Хайдерабад е Чарминар – нещо, което сигурно може да се нарече монумент. Архитектурата в старата част на града е очарователна.

Всички музеи, както между другото и хотелите и всякакви административни сгради, се охраняват от сериозно въоръжени полицаи. Мерките за сигурност са сериозни, но всички ги прилагат с известна доза фамилиарност.

Оказва се, че Хайдерабад е прочут с бижутата си от перли. Не съм впечатлен, но купувам, днес съм турист. Дървени слонове. Кутия. Шал. Цигари. Проблемът е, че не можеш просто ей така да се помотаеш по улиците. Ако не съм с шофьор, едва ли ще се оправя наоколо. Градският транспорт е фактически неизползваем, а съвсем сам не ми се впуска в приключение с триколка или такси от улицата. Всъщност от улицата май не може да се хване такси, трябва задължително да си поръчаш.

Индийската музика е прекрасна. Купувам си дискове – инди поп, нещо, което определят като “евъргрийни” и традиционна музика. Втората категория изцяло се състои от песни от класически филми.

В хотела има коктейл по повод приключилото обновяване на един от ресторантите. Шарения от хора.

Въпреки, че се движа наоколо само с кола, имам чувството, че вече познавам доста места в града. Очевидно има хубави и не много привлекателни квартали. Но дори и в хубавите не те напуска натрапчивото чувство за хаотичност. Причината е в принадлежността на местата – тук публичните пространства не са достатъчно обгрижвани. Това не означава, че няма хубави офиси, музеи, паркове, градини. Просто не всички полагат усилия за тях.

Няма тротоари. Всъщност има, но са някак абстрактни, сливат се с улиците. Между колите и сградите има една гъвкава буферна зона от многообразни немоторизирани участници в движението, които нито се движат, нито стоят на едно място. Търговските помещения, освен може би големите магазини, често са изцяло отворени към улицата. Търговия се прави по всякакъв начин и май навсякъде. Засега само наблюдавам.

Отивам в офиса, но днес няма да може да се работи. Връщам се в хотела и работя. Всъщност не е лошо – денят минава достатъчно интензивно.

В София казват, че вали сняг. Тук хората се разхождат по къс ръкав.

Хайдерабад всъщност се състои от два града, които, макар и географски да са напълно слети, май все още са разделени административно. Вторият град е Секундерабад. Нямам идея дали се казва така, защото е втори. Между тях, съответно по средата на всичко, има езеро. Езерото е красиво и мирише. Едва ли винаги е било така – мисля, че се дължи на промишлено замърсяване. Във всеки случай, хората си се разхождат около него и му се радват, но на мен не ми се намира ентусиазъм да минавам често от там. Въпреки това ми се налага, всеки ден, на път за работа.

Днес по новинарските канали се чудят дали в технологичната индустрия трябва да има синдикати. Странен въпрос, кой знае защо не се подразбира, че самите служители могат да преценят дали им трябва такава защита или не.

Вечерта в офиса спират интернета и обявяват преструктуриране.