Електронните книги

Размислите са предварителни, защото са по повод, но без изрична цел. Засега.

Ясно е, че нещата се развиват. За книгата, както и за много други неща, се питаме – ще бъде ли и в бъдеще такава, каквато е била или е в момента? Не съм държал в ръце устройство за четене на електронни книги. Следя някои новини за тях и имам обща представа как се проектират и маркетират неща, които дигитализират обекти от реалния свят.

Всъщност има съществуващи опити за радикална промяна на формата или съдържанието на „нормалните“ книги. Те дори не са толкова нови. Може, например, съдържанието да е от образи – фотографии или репродукции. И може текстът да се предоставя като звук, както в плочите с приказки или по-скорошните mp3 книги.

Нетекстуалността на съдържанието е ясно, че просто допълва идеята и не може да я измести или развие радикално.

Ако удобството на слушането беше повече от онова, което трансформацията в звук отнема, сигурно аудио книгите щяха да са по-разпространени. Но изглежда те влизат в употреба тогава, когато трябва да се преодалява някаква липса или недостатъчност – деца, които не могат да четат, незрящи хора, липса на подходящ контекст за боравене с хартиеното тяло, например по време на разходка в парка или пътуване в градския транспорт.

Електронните книги се опитват да доближат оригинала в някои неща, като запазят предимствата. Съдържанието им е цифрово и в това отношение са доста гъвкави. Цифровата информация може да се превръща и в говор. Непосредствения процес на четене не е далеч от този при хартиения аналог. Но дали е достатъчно?

Естествено, тук може да се помисли за тактилното усещане, аромата, раздвижването на въздуха от прелистването на страниците и други подобни романтики. Все пак, тези неща може би се надценяват, доколкото са свързани с личните житейски навици. Те се променят и в онова, което идва след промяната, също може да се роди романтика.

Книжното тяло, обаче, има още характеристики, които участват в цялостта на книгата. Площта на страниците и дебелината на книгата са вариации, които са информативни и някак се губят в електронните устройства. Хартиената книга може да бъде разгръщана и зачитана на случайни места, което е важно при първоначалното запознаване с нея. Прочетената книга отива в домашната библиотека, която за някои е важен елемент от дома. Тя дава специфичен начин на достъп до притежаваните томове, който достъп, казано на „цифров“ език, е с доста добра ползваемост. Освен това библиотеката обикновено позволява устойчив визуален контакт, който от своя страна може да стане важен елемент от човешкото поведение и дори възпитание, да обуслови припомняния, напомняния и разговори. Книгата може да се подарява. Подарена книга може да съдържа посвещение, пожелание или автограф. Можем да я ползваме за подпиране или за тежест, да подчертаваме, драскаме, рисуваме в нея. Можем да откъснем страница, да изрязваме изображения и да й причиним още много други телесни поражения, нарочно или случайно.

Всичко това всъщност може и сигурно би трябвало да се адресира и от електронните книги. Рязкото разграничаване между чисто цифровото съдържание и формата на устройството, която при това е обща за едва ли не всяка възможна книга, прави някои от тези адресирания лесни, а други трудни. Хубавото е, че книгата в крайна сметка е нещо повече от начина, по който присъства в предметността ни. Затова и възможностите за развитие са много.

Футболна мотивация

Опитвам се да премисля кой какво каза след мача на националния ни отбор с Грузия. И не мога да се отърва от чувството на досада.

Какво прави един треньор на национален отбор? Избира играчи и им казва как да играят. Ако на тези неща се гледа абстрактно, Пламен Марков сигурно би бил добър треньор. Смятам, че след известно трупане на опит би се справил доста добре в някоя компютърна игра или в състезания от типа на фентъзи футбол. Когато, обаче, работиш с живи хора, има нещо повече.

Марков нарича това „повече“ мотивация. Нарича го така, защото смята, че си е свършил работата с избора, след като „това е нивото на футбола ни“ и тези са най-добрите футболисти, с които разполага. Грешка номер едно. Най-добрите футболисти не правят най-добрия отбор. Справка – Англия преди и сега, Реал Мадрид и Челси в някои от годините на звездните им селекции и сумата провалени свръх финансирани футболни проекти. Този начин на избиране на най-доброто би бил адекватен, ако не се избираха живи хора, които трябва да постигат резултати съвместно.

Нека да подменим думата мотивация по следния начин. Имат ли футболистите основание (разумно, емоционално, някакво) да играят добре в националния отбор и специално в мача срещу Грузия? Още повече след като треньорът им е казал, че това е било факт в друг мач четири дена преди това. Разбира се, че имат. А дори и да нямат, не е ясно защо това е тема за публично обсъждане, а не просто повод за съответни треньорски решения.

В крайна сметка наличието или отсъствието на мотивация беше сведено до нещо, което придава качество на футболния материал, с който отборът разполага. Тактическите указания не били осъществени поради нейната липса. Т.е. е била зададена някаква по-„правилна“ форма, но материалът, който е трябвало да я изгради, се е разпаднал, не е бил качествен. Така се получава, когато мислиш един отбор от хора в предметни категории. И сигурно това е причината, поради която нашите отбори имат треньори, а не мениджъри.