Убийствата, обаче, са друго нещо. До тази сутрин се въртеше кратък репортаж по Евронюз, има статии в Льо Монд и Интернешънъл Хералд Трибюн. Разбира се, нормално е медиите да говорят най-вече за такива конкретни събития, а не за оплетени като спагети истории за изтекли подслушвания, връзки с организираната престъпност и неясна серия от очаквани и отлагани доклади в една периферна европейска държава. Все пак, ББС завършват новината със следния полу-инсайт:

Bulgarian Prime Minister Sergey Stanishev publicly pledged that his country would do its utmost to prosecute those responsible for the latest attacks, but diplomats say he is involved in a power struggle with the interior minister, Rumen Petkov.

Скоро обсъждахме с приятел безполезността на държавните ни медии и полезността на всяко по-сериозно разследване, което ББС прави тук. Това е организация, която се финансира предимно от данъкоплатците на Обединеното кралство (излъчва реклами само в някои от продуктите си, насочени към международна аудитория). Което някак не е честно. Търся начин да плащам на ББС за техните услуги. Току виж се почувстват по-ангажирани със страната ни.

Обстановката, обаче, не беше подходяща. Сега кафенето е различно по един много приятен начин. С дървен паркет, дървени мебели, закачалки и щори, масивна библиотека и репродукции по стените, лампиони, кафенето напомня на времето от преди войната. Част от редовните посетители са пенсионирани архитекти, които сигурно имат спомени от това време.

Същевременно има безжичен интернет и приятелски настоен млад персонал. Новото име на кафенето е Timeless, доколкото разбрах е обновено преди няколко месеца. Място със специфична атмосфера, което ви предлага спокойствие в центъра на София.

Поставяйки справедливостта и откритостта като първостепенни ценности на държавното управление,

Припомняйки на държавата и държавните институции принципите, заложени в чл. 4 на Конституцията,

Решихме:

1. Задължаваме Министър-председателя да уволни Министъра на вътрешните работи в най-кратки срокове.
2. Задължаваме Главния прокурор да нареди и осигури провеждането на цялостни и изчерпателни разследвания на всички данни за противозаконни действия на висши държавни служители.
3. Задължаваме Народното събрание да въздигне отчетността, откритостта и обществения контрол на управлението във водещ принцип на всички приемани от него актове.
4. Задължаваме всички държавни органи и техните представители да промислят и развият разбирането си за държавен интегритет и да представят това разбиране в отчитането на всяко свое действие и позиция.

Контролът по тези решения се възлага на всеки пълнолетен гражданин на Републиката.

Смятах да напиша някои бележки тук, но се оказа, че ставам доста многословен. Затова написах ревю и го сложих в нова секция, където смятам да добавям подобен род текстове, неотговарящи на нормалните очаквания за статия в блог. Файлът е в pdf формат.

Самият текст, макар и не съвсем кратък, не представя изчерпателно продукта и се спира най-вече на неговите недостатъци или спорни страни. Могат да се кажат и много добри неща, но в крайна сметка е важно да дискутираме как нещата могат да бъдат подобрявани.

П.П. Снимката на екрана е правена през емулатор на Opera Mini. На моя P1i страницата изглежда доста по-добре, макар и браузъра в него да е същия. А ако съдим от снимките при Каладан това важи и за много други устройства.

Да уточним, че говорим за безсмъртие, гарантиращо непрекъснатост на индивидуалното съзнание чрез поддържане на присъствието му във физическия свят за време, което винаги може да се удължава. Това не означава непременно липса на смърт. Смъртта може да се избира, може и да настъпва случайно. Най-малкото, смъртта, която трябва да се избягва тук, не е същата смърт, за която говори религията. Въобще, целта не е да се прецака религиозната концепция за живота и смъртта, тя е нещо отделно.

Човек ще бъде безсмъртен, ако започне да се самовъзпроизвежда. В индивидуален биологически план, човекът не се самовъзпроизвежда. Човекът произвежда поколение. Онова, което се иска, е човешката биология да се контролира. По настоящем контролът е частичен. Ние можем, разбира се, да избираме какво да ядем, как да живеем, на какви терапии да се подлагаме, но не можем да гарантираме непрекъснатост. Идва момент, в който бъдещето не може да се удържа. Същевременно, има много посоки, които се развиват и които могат да доведат до увеличаване на този контрол. Става въпрос за неща като използване на стволови клекти, нанотехнологии, биохимични въздействия, сигурно и много други методи, които биха се появили в бъдеще.

Във всеки случай, в момента изглежда безспорно, че биологическият живот е нещо циклично и биологичните индивиди възникват и отмират. За това има и философски аргументации. Трябва, обаче, да се има предвид същността на този процес и това, че той всъщност не е еднократно случване. Всяко тяло непрекъснато подменя голяма част от съставните си части. Би трябвало да е въпрос на време и усилия да се правят пробиви в контролирането на тази подмяна. Първоначално това би довело до удължаване на живота, което всъщност е вече видима тенденция. Изглежда очевидно, че тя ще продължи. Но май не си даваме достатъчно ясно сметка за това докъде може да стигне.

Казвайки всичко това очертаваме една възможност. Не искам да кажа, че безсмъртието ще се случи със сигурност, нито че то трябва да е изрична и безусловна цел. Но същевременно ми се струва доста несъстоятелно очакването, че това няма да се случи само поради теоретични или етични възражения. Не се сещам за нещо, което човечеството е можело да направи, а не е направило под една или друга форма. Същинсткият въпрос за възможността е — може ли човешката биология да стане напълно инструментална, да е нещо, което контролираме изцяло.

Аз лично съм участвал в олимпиадите от 1994 до 1996 — в Петрич, Стара Загора и Созопол. Първите две съчетаваха международното участие с националния кръг на българското съзтезание. Публикувам тази кратка история, защото скоро получих покана от Иван Колев за честването на 20 годишнината на олимпиадата, с допълнителната молба да предам на хора, които са участвали или са били съпричастни с организацията й през годините. Пуснах няколко съобщения тук и там, предавам поканата и тук.

Иван Колев е публикувал по-подробна информация на своя сайт.

Сестра ми живее в града от няколко години и първото, към което ме насочи, бяха два местни вестника за обяви. Те съдържат всякаква информация и не са специализирани в областта на имотите. Излизат по веднъж на седмица, в понеделник и вторник, и могат да бъдат намерени по всички будки.

Учудващо за мен, голяма част от предложенията за наеми, публикувани в тези вестници, всъщност идват от частни лица, без посредничеството на агенции. Бързо стана ясно, обаче, че нито едно от тях не си струва. Може би това е причината — хората нямат сериозни притеснения за апартаментите, които предлагат, понеже състоянието им и без това е лошо. За сметка на това, всички, с които говорих по телефона или срешнах лично, бяха доста добронамерени и делови — бяха наясно какво предлагат, проявяваха разбиране и нямаха излишни претенции.

Очевидно това е по-локалната и затворена част от пазара, насочена към местни хора, които не са притиснати от срокове, наемат жилища за по-дълги срокове като няколко години, склонни са да вложат усилия и време за да ги приведат в добър вид, същевременно търсят ниска цена. Всъщност, може би последният фактор е водещ, не знам. Във всеки случай, няколко телефонни разговора и два огледа бяха достатъчни, за да изоставя тази посока.

Паралелно с това обиколях доста агенции за недвижими имоти. Очевидно, както, предполагам, в повечето други малки градове, те се фокусират най-вече върху продажби. Склонни са да ви предложат това, което имат в момента като оферти за наемане, но не и да ви бъдат истински агент — да проучат пазара, да разговарят с други агенции и собственици и да ви представят списък от неща, които отговарят на вашите условия.

Положителната страна тук е, че повечето оферти при агенциите попадат в категория лукс. Разбира се, това просто означава апартаменти в добро състояние с прилично обзавеждане и локация, а не нещо изключително. Повечето от тях са на цени, които са сравними със софийските.

Не забелязах да има истински развита интернет услуга, която може да помогне при първоначалното проучване. Няколко от агенциите имат сайтове с публикувани оферти, но изглежда не ги обновяват редовно и не разчитат много на тях. Има и единични оферти по големите сайтове за недвижими имоти, но единствената сигурна информация в тях, на която може да се разчита, са телефонните номера на агенциите, които вероятно ще ви предложат нещо различно от това, на което сте попаднали предварително.

Спомням си как родителите ми се притесняваха, когато станах ученик в гимназия, отдалечена на двеста километра от родното ми място. Според тях да имаш турско име беше предпоставка за предубедено отношение и неприятности. Спомням си как мои познати запазиха насилствено наложеното име на сина си, който беше обещаващ талант в школата на един от големите столични футболни отбори. Това сигурно има отношение към традиционния начин, по който се обиждат агитките по стадионите. И досега срещам хора, слава богу не много, чиято първа реакция след като се запознаем е да обясняват как за тях “това няма значение”.

Историята включва Насилственото преименуване от средата на 80-те, което все още наричат Възродителен процес, продължава с правилата, по които имената бяха “върнати” в началото на 90-те, с начина, по който една политическа партия монополизира присъствието на турската общност в публичното пространство и начина, по който всички останали приеха това етикетиране и го превърнаха в свое собствено, оставяйки мултикултурализма да пребивава само в така наречената от Ивайло Дичев “проектна култура”.

Страховете на този човек не са никакво оправдание, хората трябва да отговарят за страховете си, още повече ако са ги превърнали в облаги. Струва си, обаче, да си дадем сметка за средата, която ги прави възможни.

Нека си направим удоволствието да коментираме, следвайки самия текст, може пък да помогнем на общностната саморефлексия.

[…] Моралът ще бъде разгледан в контекста на конституиращото се ново медийно пространство на ЕС, част от което са и българските медии. Промяната в медийното пространство изисква промяна в медийната политика, практика и нормативните механизми за регулирането им. […]

Това е в уводната част и е доста неясно. Иде да покаже, че и философското мислене е достатъчно податливо на разсъдъчни инерции, като употребява клишета. По принцип не е проблем – има шанс нещата да се изяснят по-нататък.

1. Ако медиите са основен израз на публичната сфера и на формиране и изразяване на общественото мнение, то те не трябва ли да имат основополагащо значение за формирането и функционирането на обществения морал? Какво е Вашето отношение към една консервативна позиция, че медиите трябва да се съобразяват с определени норми на приличие, семейни ценности, норми на политическа коректност? Смятате ли, че медиите трябва да дават много повече място на позитивните факти, на позитивните образци, отколкото на скандалите и на престъпниците?

Това е класическият въпрос за кокошката и яйцето. Окей, той трябва да се задава. Дори, може би, трябва да се задава винаги в началото. Разбира се, когато става дума за обществени отношения, нещата са доста по-сложни и тази сложност не е пренебрегната – присъства в самата предметност. Но така или иначе ключовият термин тук е „образец” – медиите са репродукция, която след това се репродуцира в обществото и така нататък.

Възможна е и по-заядлива интерпретация – през марксистската теория на отраженията.

2. Смятате ли, че медиите отразяват действителността такава, каквато е или те правят подбор на най-скандалното, нарушаващото възприетите норми, негативното и го превръщат в публично лице на една много по-сложна действителност, деформирайки истината в негативна посока? Дали всяка пошлост от живота заслужава да бъде умножена чрез силата на медиите и превърната в елемент на публичната сфера? Не допринасят ли българските медии за допълнителния упадък на нравите в обществото, превръщайки се в рупор на консумативна култура и давайки своя принос за упадъка на семейните ценности? Дали медиите трябва просто да отразяват нещата, такива каквито са или би трябвало да имат и съответна възпитателна функция? Ако медийната продажба на едни или други образи или информация е свързана във висока степен с въздействието върху базисни инстинкти на човека - страх, зрелищност, сексуална потребност, любопитство, как да преодолеем опасностите от това? Кои са моралните граници на поднасяните събития и факти, които не трябва да се прекрачват?

Темата продължава, като пейзажът е запълнен с примери и образи. Новият елемент е този на мярата. В смисъл, когато се пита за мярата, се твърди, че има мяра. Преди и отвъд нея имаме смислова разлика. Българската институционална философия знае това и иска да проследи този преход, да даде начини той да се контролира.

3. Остават ли морални българските медии в аморалната социална ситуация?

Тук е интересно. Социалната ни ситуация е аморална, казват философите без да се замислят. Е, по-нататък има обяснения.

Дали на едно общество, което е в морална криза, а механизмите на социализация на младото поколение са се сринали трябва да се предлага медийна продукция, освободена от морални задръжки? Дали спадът в моралната чувствителност на медиите към случващото се в обществото е симптоматично явление или тенденция за налагане на нови, освободени от морал медийни практики? Не мислите ли, че голяма част от медиите „жълтеят” и в това отношение имаме съвсем ниски морални стандарти? Какви са моралните последствия от тези практики за обществото, медиите и журналистическата гилдия? Не мислите ли, че чрез медиите в образци за младото поколение се превръщат мутрите, хомосексуалистите, престъпниците, корумпираните политици, онези, които нарушават правни и морални норми? Вреди ли спазването на моралните стандарти на медийната и журналистическата практика? Съгласни си сте с критиката на папа Бенедикт ХVІ на неетичните действия на медиите, които според него „поощряват вулгарността и насилието” и приемате ли призивите му за създаване на една нова „информационна етика”, която служи за „утвърждаване на достойнството на човека”?

Развитието на въпроса по същество ни казва, че моралът се дефинира от споменатата мяра („задръжки”) и тя вече е прекрачена. Това е в дисонанс с коментара ни към втория въпрос за разбирането и контролирането на прехода, на прекрачването на границата. Искаме да разберем, но от друга страна твърдим, че вече сме разбрали – каквато и да е границата, тя е прекрачена и затова сме в аморалност.

Може, разбира се, да смекчим тази категоричност. Възможно е тези въпроси да са просто провокативни, все пак целта е да има дискусия и трябва да се изричат ясно и твърденията, които витаят във въздуха със статус на нещо като здрав разум. Простото наблюдение ни подсказва, че оплакването от аморалността на ситуацията ни е изключително разпространено. На тази провокативност ще отдадем и факта, че хомосексуалистите са в компанията на безусловно лоши субекти, в смисъл на антисистемни – работещи против начина, по който обществото се е конституирало (наистина имаме предвид неща като Конституцията, онова, за което всички сме се договорили). Така или иначе, в тази провокативност има нещо нагло и дразнещо, не знам дали да не го нарека аморално.

4. Съществува ли общ и същевременно основен критерий за моралност в медиите или той се определя от типа етика: деонтологична, прагматична, хуманистична и телеологична, към които се придържат в дейността си техните субекти? Има ли разлика в предпочитанията към типа етика между българските и останалите европейски медии и на какво се дължи тя?

Този въпрос ни връща в по-рефлексивния дискурс, но някак формално. Трябва да „обработим” предмета, който дискутираме, чрез една зададена класификация и, от друга страна, чрез операция на сравнение. Тук има шанс да се говори същностно.

5. Не мислите ли, че доминиращата масова телевизионна кино продукция в много отношения не е подходяща от морална гледна точка за младото поколение? Дали системата, чрез която на един филм се слага в началото цифрата 12, 14 или 16 може да бъде препятствие за децата и защо именно тази цифра се смята за гранична от гледна точка на опасностите върху психиката и възпитанието на детето?

Философите, в лицето на институцията организатор на тази конференция, не зачитат значението на думите число и цифра. Може би чуват техния смисъл през дълбините на тяхната етимология, където те значат едно и също.

Иначе питането е малко трудно за дешифриране, но в него всъщност става дума за инструменталността на морала. Скритото твърдение е, че моралът трябва да е действителен. Трябва да го осъществяваме през действия. Това беше заявено и по-горе – моралът трябва да възпитава. Може би е жанрово оправдано, но все пак трябва да се отбележи, че стигнахме додук малко механично. Ако направим една аналогия – доколко е различно да правиш знание (наука) и да преподаваш знание (образование)? Подобен въпрос стои и тук, макар и незададен.

6. Кои са специфичните морални принципи и правила, които подпомагат отстояването на свободата и независимостта на медиите при политически, икономически и криминален натиск? Има ли съответствие между свободният и етичният избор на журналистите или те взаимно се изключват в ситуацията на плуралистичното съществуване на медиите? Съществуват ли различни степени на проявление на свободата и съответно различни степени на отговорност в медийната практика? Може ли да се разглежда свободата на медиите като препятствие за създаването на обективни критерии за добро и зло, правилно и неправилно? Причинява ли свободата, като условие за постигане на обективност и истинност, морални вреди на хората като институционални и персонални субекти? Кои са причините за натиска и ограничаването на свободата на разследващата журналистика? В същото време можем ли кажем, че в публичното пространство се разпространяват твърде много непроверени и неточни факти, слухове и измислици за партии и публични личности.

Свобода и морал в някакъв смисъл май са противоположни. Може и да са, но ако кажем само това, имаме сериозен проблем с конституирането. Не изглежда този проблем да е адресиран и по-нататък, трябва само да се досещаме през последващото споменаване на две неща – правото и интересите.

Описването на противопоставянето между свобода и морал тук означава само едно – този проблем не е в предразсъдъчната рамка, той е нещо, което трябва да решаваме, защото не искаме да живеем с него. Заедно с това има някакво изкривяване, свободата и моралът всъщност не са паритетни. Свободата е гарантирана. Фактът, че се говори за нейното ограничаване (през „икономически и криминален натиск”) всъщност само създава предразсъдъчна устойчивост на разбирането ни за свобода. Всички тези въпроси не водят до усещането, че когато питаме за същността на морала, питаме и за същността на свободата. Като че ли ни е винаги ясно кога сме свободни и кога – не. Тази яснота се проблематизира, когато говорим за морал.

7. Функционално ефективен ли е действащият етичен кодекс на журналистите? Защо е проблематично съществуването на морал в отношенията между българските журналисти и техните потребители (зрители, слушатели и читатели)? Коя от двете страни е по-морална при комуникацията? Има ли криза в моралната и професионалната компетентност на журналистите и съответно криза в доверието към тях? Каква е ролята на моралния критерий при оценката от страна на потребителите на компетентността и поддържането на рейтинга на един или друг журналист?

Освен всичко останало, моралът е стока, съответно може да се продава. Независимо дали регулациите на тези стокови отношения са установени през властови обективации, доброволни конвенции или през непосредствени пазарни решения, има механизми, през които моралността получава стойност. Това трябва да бъде промислено, заедно със своите следствия за механизмите, през които се осъществява.

„Коя от двете страни е по-морална при комуникацията” е малко притеснителен въпрос, създава усещането, че моралът въобще приключва в собствената си инструменталност, е нещо, което „принадлежи”, е „подръчно” и евентуално няма морал „между” страните, той е само атрибут. Няма морал, има само моралност. Все пак, контекстът не ни дава възможност да развием това като всеобщ момент. Този въпрос стои като случайно хрумване, което се дължи на преинтерпретация на темата за кокошката и яйцето, за която стана дума по-горе.

8. Опасна ли е за медиите все по-нарастващата неразличимост между информацията и рекламата? Има ли тенденция на маскиране на рекламата като информация? Как влияе все по-разрастващото се участие на българските журналисти в рекламата на техният имидж и моралната им оценка? Ако медиите са основен механизъм, чрез който се реализира действието на пиар индустрията, тя не трябва ли също да бъде ограничена от етическа гледна точка? Смятате ли, че приетият през през 2005 г. етичен кодекс на пиар специалистите у нас се спазва и медиите не се ползват за черен пиар и компроматни кампании? Как да се преодолее това?

Познанието, това какво знаем и по какъв начин го научаваме, има отношение към морала. Тези въпроси не развиват разбиране за това отношение. Очевидно те не са част от предразсъдъчната рамка и не могат да бъдат предзадавани тук. Същевременно е развито изискването за операционализирането на морала, за създаването на моралност. Конкретно, моралът съдържа дълг към истината. Лъжата трябва да се филтрира. И трябва да се има предвид, че тя може да изглежда като истина.

9. Факт ли е българският медиен елит или това е мит на обхванати от „звездомания” журналисти и медийни дейци? Какво е общото и различното между него и световните медийни елити? Какви са релациите на медийния елит с останалите български елити и какво влияние оказват те върху политиката на печатните и електронните медии в страната?

Въпросът за морала е въпрос за властта, за начините, по които тя се конструира и осъществява. Същевременно подвъпросването на фактичността, несигурността в очевидностите задава едно колебание по отношение на монолитността на разбирането или поне на неговата споделеност. Но има и още едно, второ преобръщане – имаме референти, които не са подвъпроснати, други „елити”. За добронамерените познавачи това колебливо движение може да означава една постмодерна неангажираност със всеобщото, която ни призовава да се ангажираме с частното. Дебатираме медиите, значи те са разпаднати, а другото е във фоновото поле на здравия разум. Ако дебатирахме политиците и политическата система, щеше да е различно, щяхме да разпадаме тях. В крайна сметка, дайте да опериционализираме разбирането си за морала, въпреки неяснотата на това дали можем да се договорим, че въобще имаме разбиране. Защото ако имахме споделено разбиране, щяхме да локализираме медийния елит.

Допълнителният момент тук е – ако задаваме въпросите по този начин, може би не искаме да имаме споделено разбиране за морал. Все пак сме постмодерни, макар и може би само оперативно.

10. Дали данните от проучванията на общественото мнение, които регистрират равнището на доверие към различните печатни и електронни медии говорят за степента, в която тези медии действат съобразно определени етически стандарти или причините за доверието към тях са различни?

Та, да се върнем на стойността. Може да звучи странно, но скритият въпрос тук е дали има бог. Защото или ще решим какво може и какво не през способностите на общностното ни разбиране (договаряне, пазар), или ще интерпретираме Писанието и ще заклеймим неразбиращите. Това последното, разбира се, е нагло опростяване. Но идеята е ясна – има ли някой, който знае кое как е и трябва ли да разчитаме на този някой? Трябва да уточним, че не е достатъчно всеки да има свое разбиране. Медиите като предмет на дискусия предполагат разбиранията да се споделят и от това споделяне да се очакват следствия.

Не е много ясно защо този въпрос е тук. Всички предишни питания някак създават впечатлението, че той или е решен, или е нерелевантен. Възможно обяснение – действителността на общественото мнение е видима, така че трябва да я обговорим. Със сигурност, обаче, тази действителност не е разбрана. Ако философът, който задава този въпрос, бъде попитан как да измери моралността на даден медиен продукт, според каквото-и-да-е разбиране за морал, той едва ли би могъл да го направи по споделим начин в ролята си на философ. Не е ясно как философското тук е действително, след като то е изненадано от наличието на своя собствен предмет в „общественото мнение”. Оставаме с впечатлението, че именно поради това питащият не може да се справи с него.

11. Има ли отъждествяване на медийната с политическата власт? Кои са причините за размиването на границите между политическата и медийната власт? Какви са последиците от това размиване за автономността, свободата, независимостта и обективността на журналистиката? Под политически контрол и натиск ли са медиите или те доброволно се самоцензурират, нарушавайки журналистическата етика? Кого манипулират медиите - обществото, политиците или себе си? Полезно или вредно е за политиката превръщането й в медииен спектакъл? Къде се простират границите между частно и публично при политиците и публичните личности от гледна точка на медиите?

Инструменталността води до целеполагане. От гледна точка на социалната субектност негативното целеполагане е конспирация. Не бих казал, че въпросите предзадават конспиративността на целеполагането в медиите, но изглежда питат само и единствено за нея. Остава малко несигурно дали друг вид целеполагане въобще ни интересува. Има такава възможност, макар и не напълно артикулирана, когато питаме за границите между частното и публичното. Мисленето на тази граница ни позволява да инструментализираме частното в неговото отношение към общностното. Именно общностното, обаче, не е артикулирано – изглежда във въпросите стои само общото, без неговата самоосъзнатост.

Същевременно, призивът да мислим през ползата и вредата означава, че моралът като такъв тук не се проблематизира. По-скоро предположението е, че моралът е нещо предварително, което се добавя или отнема от политическото, така щото то да е или в своята цялост (съвършенство), или накърнено. Така идеята за политическото е определена, поне отчасти, от същността на морала. И в крайна сметка сме призовани отново да говорим само за моралност, не за морал.

12. Как да превърнем конституционните морални понятия в медийни регулатори? Ако в член 4, ал. 2 на Конституцията се отбелязва, че република България “гарантира достойнството на индивида”, но липсва операционализация на това понятие, как медиите да се съобразяват с него? Смятате ли, че в българското медийно пространство се спазва член 32, ал. 2 от конституцията, според който: “Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.”? Ако член 40, ал. 2 на Конституцията твърди, че “спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави”, кой трябва да определя какво е “добри нрави” и как да дефинираме това понятие, за да не бъдем изложени на произвола на медийни атаки и инсунации? Безкрайните псувни в Холивудската масова продукция по телевизионните канали накърняване на “добрите нрави” ли са или не? Ако член 42 на Конституцията предвижда че “всеки има право да търси, получава и разпространява информация”, което “право не може да бъде насочено срещу” “морала”, кой и как трябва да решава какво е съдържанието на “морала” и какво е насочено срещу него? Ширещата се порнография по вестникарски будки и телевизионни канали съответства ли на “добрите нрави” и “морала”?

Постигнатото тук непосредствено следва от предходната точка. Действителността на идеята може да прави същностното проблематично, може да променя същността. В тези въпроси има един добре произведен проблем.

13. Каква е ролята на правото в медийната практика? Форма за регулативен натиск върху медиите ли е то или форма за превенция, насочваща ги към саморегулация? В каква степен медийното право и медийната регулация успяват да наложат правни рамки на необходими морални ограничения за медиите? Кои сфери от медийната дейност изискват ефективната подкрепа на моралните правила от юридическите закони? Защо синхронизацията на българските медийни закони с европейските се извършва винаги със закъснение? Кои институции са отговорни за промяната в медийното законодателство? Какви изводи можем да направим от досега водени дела за клевета чрез медиите? Смятате ли, че Съветът за електронни медии е и може да бъде ефективен регулатор на медиите от морална гледна точка?

Съществува дейност по обективирането на заложената в морала мяра. Обговарянето на тази дейност е всъщност част от самото й осъществяване, тук философското непосредствено може да участва в практиката. Същевременно е странен начинът, по който европейските закони присъстват. Така, както се насочваме към практическото и дейностното, така се оказва, че част от действителността ни е съвсем извън нашия контрол. Все едно трябва да извършваме само синхронизация, все едно европейските закони не са наши.

14. Какви морални ценности, модели на поведение и начин на живот предлагат комерсиално ориентираните български медии в информационните си и развлекателни предавания? Какво ще кажете за културата, налагана от реалити шоута от типа на „Биг Брадър”? Кои са новите морални герои на медиите? Какво е моралното послание в представянето на Вальо Топлото като радиоводещ? Какви културни форми за съпротива и борбата срещу корупцията, агресивността, насилието, престъпността, вулгарността и пошлостта предлагат масмедиите? Можем ли да виним медиите за това, че показваното от тях насилие и случаи на престъпност се превръщат във фактор, който влияе върху насилственото поведение на младите хора и за равнището на престъпност в страната?

След като навлезнахме в практическото, най-после е време да говорим и за конкретното медийно съдържание.

15. Може ли да се говори за сблъсък на интереси и морал между частните и обществените медии или само за конкуренция? Съществува ли ефективна правна регулация на между медийната конкуренция, която не се съобразява с моралните правила и етическият кодекс?

И за това кой прави медията и с какво целеполагане.

16. Съвременното публично пространство все повече е зависимо от онлайн медиите, блоговете и цялостното съдържание на Интернет, върху което не съществува какъвто и да е контрол. Как да се справим с интернет порнографията, с въздействието на негативно съдържание на мрежата върху децата? А какво да правим с насилието и опасните контакти чрез интернет? Нужен ли е някакъв етически контрол върху интернет и как да се осъществява той? Ако във форумите и блоговете днес всеки може да бъде оклеветен и опозорен – при това най-често анонимно, не е ли нужна някаква регулация? Не се ли превръща интернет в една гигантска клоака за разпространение на всякакви измислици, омраза, ненавист, слухове, накърняващи репутацията на много хора, които обаче няма как да се защитят? Как да създадем ефективно действаща интернет етика?

И отново за начините, по които се създават правилата и за предметният контекст, в който те трябва да действат. Тук отново стои изискването да има мяра, от една страна, неяснотата й и липсата на нейната артикулация, от друга, и имплицинтото твърдение, че тя е пракрачена, от трета.

Има една истина, която е придобила статуса на образователен мит за хората, които някак имат досег с някакви философски обективации. Този мит твърди, че философията непрекъснато се самоопредметява, че въпросът какво именно е философия остава винаги актуален и с него се занимават именно философите. Същевременно философията от край време има предметност, която излиза извън този мит, която е вече налична и подлежи по-скоро на разбиране или реконструиране. Темата на тази конференция подсказва намерение за такава реконструкция, за разбиране на предмета на етиката в един конкретен обществен феномен. Резултатите могат да бъдат двупосочни, може да има развитие в разбирането на морала, както и в действителността на медиите.

Разгръщането на питанията, обаче, преобръщат тези възможности. Изглежда очакването е да се търси моралността, не моралът. Наистина, може да се твърди, че това също е философска практика. Но от нея едва ли може да се очаква развитие за самото философско. Като че ли можем да направим нещата по-разбираеми, без да развиваме и променяме своето собствено разбиране.

Вече започвам да намирам време за личните си пространства, та съм тръгнал да променям и подреждам блога си. Все пак става бавно, сигурно известно време разни неща няма да изглеждат съвсем на място.

А всъщност, редактирам и множество други неща. От няколко дни не ходя на работа. Спя доста, обикалям кафенета и приятели и гледам повече телевизия. Току виж ми останало време и да закарам колата на ремонт.

Планирам също да се изнеса от София. Поне за известно време. В началото бях доста ентусиазиран. Днес обаче се замислих за две неща, които ме разколебават, макар и не на сериозно. В София има много места, на които мога да ходя сам. За това се изисква устойчив навик, познатост, може би ще отнеме време, докато усетя същото другаде. Второто е малко неприятно откритие от днес — изглежда само в София може да се слушат BBC и RFI. Напоследък бях свикнал да излизам с прикачени слушалки към телефона си и това са комай единствените станции, които са ми интересни.

Не обичам да си променям навиците, макар редактирането да е интересно занимание.