yunuz.yunuz

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Някои произволни наблюдения за нещата в Мароко.

• Безалкохолните напитки са в стъклени бутилки от по 35 сантилитра. Вероятно е било така отдавна и Кока Кола е трябвало да се събразят. Обаче, на бутилката за кола пише 35,5 (Фанта и другите са по 35).
• Под портокалов сок се разбира прясно изстискан сок от портокал. По заведенията е маргинално по-скъп от безалкохолните, на Джемаа ел Фна е 3 дирама.
• Има два вида таксита — мини и гранд. Мини са повече и сигурно се предполага, че винаги са с таксиметър, което разбира се не работи, ако наоколо има наплив от туристи. Гранд могат да се наемат за специални мисии и обикновено цената се договаря.
• В нормалните заведения не се сервира алкохол. Което превръща немалко нощни заведения в типични пивници. Това е достатъчно, за да привличат клиентела и да са много по-скъпи от другите.
• Всички (холивудски) филми са дублирани на френски и се разпространяват във варианта им за френския пазар.
• По книжарниците също има доста книги на френски. Почти всички са издания на френски издателства, но има и местни.
• По туристическите места се използват, освен френски, и английски и испански, по-малко италиански и немски.
• Има доста полицаи по улиците на големите градове, които регулират движението. Няма формални правила за поведението им — ръкомахат и надуват свирката постоянно. Много често седят не на кръстовища, а по средата на платното на някоя улица. Често се правят на тежкари и не се преместват на време, като така пречат на движението.
• Полицейските патрули по пътищата изглеждат като полицейска блокада — седят на платното, държат да забавиш много и оглеждат колите, които минават.
• В градовете има доста мотопеди и мотори. Тези, които ги карат, имат самочувствието на пешеходци и се бутат навсякъде — тротоари, пешеходни зони, уличките по суковете, площадите.
• Всяко по-голямо кръстовище е със светофари, вкючително тези с кръгово движение. Но, изненадващо, почти на никое от тях няма светофари за пешеходци. Те трябва да се ориентират по косвени признаци. Май само в Маракеш имаше две-три кръстовища с пешеходни светофари.
• Всяка къща е със сателитна антена. По заведенията изглежда най-популярно е испанското първенство. Много от каналите, които се гледат, са от Египет и Обединените емирства. Новинарската телевизия е Ал Джазира.
• На много места има „обществени писатели“ (Écrivains publics). Изглежда изготвят и попълват административна документация. Може би за бизнеса им помага и факта, че половината от населението е неграмотно.
• Бензиностанциите са Петром (май местната държавна), Ойлибия, Тотал, Шел. Всички изглеждат мизерно. Две колонки и рядко — помещение за измиване и магазинче.
• Чаят е ментов или черен. Ментовият е запарена прясна мента. Другите чайове се наричат „парфюмирани“.
• Местното кафе е „черно“. Много заведения предлагат и еспресо и кафе с мляко.
• Бизнесът с будки за телефонни обаждания е в все още в разцвета си. Има интернет кафета. Май доста от хотелите все още нямат интернет.
• Портрети на краля се слагат насам натам за щяло и нещяло. Но не изглежда като прекален култ към личността. Или поне не се натрапва на туристите.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме — Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички — персонал и малко посетители — се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината — потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове — хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените — еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.

Тук смятам да споделя личен и съвсем практически опит от използването на приложения на Гугъл в офиса ни. По аналогия, той би могъл да интересува най-вече малки организации, които имат нужда от всички нормални инструменти в областта на информационните технологии, но не са склонни да инвестират значителни ресурси в лицензи за продукти на Майкрософт.

Няма да разказвам за неща като хостинг, виртуални сървъри и т.н., които зависят от спецификата на дейността на съответната организация, а за стандартните офисни дейности и процеси, които малко или много си приличат навсякъде.

И така, какво може и какво не може да се прави с уебприложенията, които предоставя Гугъл?

Имейл приложението на Гугъл е достатъчно познато като интерфейс и с чудесен набор от възможности, така че по отношение на него едва ли би имало изненади и няма да влизам в подробности за начина на употреба. За да работи коректно, трябва регистрация в Гугъл Апс и след това промяна на MX записа при хоста на съответния домейн. Това е единствената по-специфична настройка. Обикновено е достатъчно да се свържете с хостинг доставчика ви.

Всъщност част от партньорските ни организации ползват „фирмени“ адреси в Джимейл и Абв.бг, но да кажем „Не бива“ и да не задълбаваме.

След като такъв запис е наличен, създаването и администрирането на потребители става тривиална задача и не изисква особени технически познания. Разбира се, Гугъл позволява достъпване на пощата и през външни клиенти. В работна среда комуникацията чрез имейли е често доста интензивна и от това може да има смисъл. Лично за себе си, обаче, предпочитам Гугъл Хром във варианта му, в който се държи като отделно приложение. За целта си имам съответните икони на декстопа, които стартират сайта на съответната услуга в прозорец без браузърските контроли.

Досаден момент е, че при тяхното създаване под Убунту за икона се взима уебиконата, зададена от съответната страница, която разгъната до стандартния размер върху работната площ изглежда доста омазано. Наложи ми се да я заменя на ръка. Но това е въпрос на индивидуални предпочитания, пък и не може да очакваме от всеки офис да работи под Убунту. За работещите под Уиндоус процеса по създаване на десктоп препратки може да се направи и със специална програма, достъпна от административния панел на домейна в Гугъл Апс.

Вътре в пощата е интегриран и Гугъл Задачи. Не намирах полза от този уиджет, преди да започна да го използвам в работен контекст. На пръв поглед е доста семпъл. Но на втори има точно тези хитри детайлни функционалности, които са най-смислени. Отделни списъци от задачи. Възможност списък да се праща като имейл съобщение. Възможност дадено съобщение да се превръща автоматично в задача. Дати и бележки, ако са нужни. Лесно отмятане, принтиране, пренареждане. Нивото, от което човек организира своите собствени задачи, е улучено добре. За по-сложни процеси като управление на проекти, разбира се, си имаме специална платформа.

Гугъл Докс е приложението, което предполага най-сериозна разлика спрямо своите десктоп аналози. Лично за мен разликата е с положителен знак, но оценката може да зависи от конкретния контекст и сценарий. Ето някои детайли, които помагат.

Възможностите за организация на документите, които предлага интерфейса на Гугъл Докс, са много по-добри и гъвкави. Документите могат да бъдат в няколко папки едновременно. Търсенето е лесно, удобно и ефективно. В Гугъл Докс могат да бъдат качвани всякакви файлове във всякакви формати, дори и такива, които не могат да бъдат отваряни и редактирани чрез приложението. Отделните документи, както и цели папки с тяхното съдържание, могат да бъдат споделяни с други потребители.

Последното значително променя начина, по който тече обмяната на файлове в организацията. Да вземем стандартен сценарий. Служител иска отпуска. За целта трябва да напише молба, която да бъде одобрена от едно или повече нива над него, да бъде издаде заповед, с която отпуската се разрешава и евентуално това да отиде в някакъв общ регистър и да бъде достъпно за последващи справки. Ако всичко това става онлайн, отпадат всякакви притеснения относно детайли като използването на правилния шаблон, изготвянето и достъпването на архива без условностите на това къде се намира и т.н.

Възможностите за форматиране на документите са достатъчно развити. Поддържат се различни нива на заглавки, хедъри и футъри, бележки под линия, вмъкване на коментари, таблици, автоматично генериране на съдържание. Сериозен бонус е вградения инструмент за рисуване на схеми и диаграми, който ползваме активно при писане на спецификации и процесна документация. За повечето стандартни документи има шаблони, достъпни за онези, които ги ползват.

Допълнително към отметките на браузъра си съм добавил линк, с който мога директно да отворя нов документ, без да минавам през основния интерфейс на Гугъл Докс.

Гугъл Сайтс представлява чудесен инструмент за поддържане на интранет сайтове за вътрешни процедури, инструкции, документация и друга работна информация, която може да се използва и обновява от всеки в организацията.

Гугъл Календар върши това, което се предполага. Има добра интеграция с имейл услугата и може да праща напомняния по имейл или чрез текстово съобщение до мобилен телефон. Отскоро поддържа и преглед на заетостта на хората, които каните за дадено събитие, както и на заетостта на мястото, на което искате да проведете срещата.

Малко учудващо се оказа, че за нас много полезен инструмент е Гугъл Уейв. Различните теми в една организация подлежат на различен вид дискутиране. Някои неща е добре да бъдат обговорени на живо, по други е добре да има предварителен документ и човек, който отговаря за неговото обновяване и поддържане. Но винаги е имало ситуации, в които съм смятал, че нещо като вътрешен форум би свършил добра работа. Гугъл Уейв предоставя възможност точно за такъв вид дискусии — не много формални, разтеглени във времето и позволяващи всеки да се включи свободно с идеи, предложения и информация. Неудобството за сега е, че не е интегриран в Гугъл Апс и предполага ползването на отделни акаунти.

По моя преценка спестения ресурс от лицензи и време за администриране е значително. Адаптирането на потребителите може да е предизвикателство, най-вече по отношение на офис приложенията. Но усилията по обучението им се отплаща многократно.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Мекнес е следващият от четирите имперски града на Мароко. Вече сме били в Маракеш и Рабат, предстои ни да посетим и Фес. Династиите, които са управлявали държавата през вековете, не са се престаравали с приемствеността помежду си и столицата се е сменяла често сред другите три града. Мекнес, обаче, е бил център на империята само веднъж — в края на 17 и началото на 18 век, в началото на управлението на настоящата династия на Алауитите.

Влакът спира на по-отдалечената гара и хващаме такси до центъра. Тук няма пазарлъци, апаратът работи по подразбиране. Не се вижда и някакъв наплив от туристи. Усещането през цялото време е за добре уреден провинциален град. Отново търсим хотел на място и този път изборът ни е добър.

Оправяме се към медината, която е отвъд реката. Опитва се да вали, духа вятър, но същевременно е приятно. За разлика от градовете, в които сме били досега, тук релефът е хълмист. Изглежда мостът над реката е единствения начин да се стигне до стария град. Той е доста голям, целия ограден от крепостна стена. Стигаме до централния площад, намираме пуст ресторант встрани от него и съзерцаваме Баб Мансур.

Баб е врата, порта. Има доста легенди около тази порта, една от които е, че архитектът й е бил християнин, приел исляма. Отвъд нея навремето сигурно е било нещо като дворцов комплекс. Сега не е много ясно — има градини, пътища, дори паркинг. И доста сгради, които със сигурност не изглеждат дворцово. Все пак е приятно и поддържано. Подминаваме един пуст площад, на който разказват, че Молла Исмаил приемал чуждите посланици пред погледа на своята войска, съставена основно от чернокожи роби. Именно той преместил столицата от Фес в Мекнес и построил повечето от нещата, които разглеждаме. Тук е и гробницата му. Приятна гробница.

Напускаме двореца и се впускаме в уличките на суковете. След доста мотаене се спираме в магазина на мустакат занаятчия, който ни показва неща от желязо, украсени с набити сребърни жички. Разказва ни за ръката на Фатима, дървото на живота, берберските мотиви, процеса на работа, уникалността на изработката и много неща, като чевръсто минава от френски на английски и обратно.

На следващия ден наемаме такси, за да посетим Волубилис и Молла Идрис. Договрката е според часовете, които ще прекараме на съответните места. След като се разбираме за цената, човекът, който движи стоянката и си говори с туристите, иска бакшиш. Странна концепция.

Шофьорът ми става симпатичен веднага. Носи традиционна черна берберска дреха с качулка, не говори много, само отвреме на време посочва нещо и казва съответната ключова дума. По някакъв странен начин ми напомня на дядо ми. Не успяваме да обсъдим това чувство.

Волубилис е римски град, който в разцвета си е стигал до към 20 000 жители. Останките са интересни и добре запазени. Бил е изоставен от римляните около трети век, но изглежда после е бил заселван пак. Голяма част от разкопките е правена от французите в началото на миналия век.

Около входа има нещо като синдикат от екскурзоводи. Не е ясно дали работят за себе си или за някаква институция. Решаваме да разчитаме на доста подробното описание в Лоунли планет и множеството табели, които всъщност са доста обяснителни и полезни. Още отдалеч са видими капитолът, базиликата, триумфалната арка и някои от портите. Табелите назовават отделните постройки по някой характерен за тях белег и доста успешно описват кои помещения за какво са служили. Има много мозайки, които са запазени в учудващо добро състояние. Цялото място е впечатляващо и си струва двата часа интензивно ходене и разглеждане.

Следва Молла Идрис. Това е град, който е кръстен на основателя на династията на Идрисидите. С него реално започва историята, която сегашните мароканци припознават за своя. Освен важна историческа фигура, той е почитан и като светец. В този град се намира гроба му.

В общи линии Идрис е дошъл по тези земи, след като загубил борбата за халифата от Абасидите в Багдат. Влезнал в съюз с местните берберски племена, ислямизирал населението, завладял сегашните Мароко, Западна Сахара и част от Алжир, а накрая бил отровен от човек на Харун ал Рашид, който, макар и в Багдат, имал за какво да си отмъщава.

Мавзолеят му е място за поклонение. Местните дори си позволяват да го сравняват с Хаджа, което сигурно би трябвало да звучи доста еретично в не-туристически контекст. Така или иначе, има ежегодни религиозни празненства и отдаване на почит, за които пристига и кралят. Твърди се, че чужденците не са били добре дошли в този град до скоро. И сега не се забелязват много от тях, но не усещаме някой да ни гледа на криво.

Мястото е красиво, на висок хълм и изглед към полята и планините наоколо. Тук е единственото кръгло минаре, което виждаме през цялото пътуване. Изглежда невзрачно, облепено в странни зелени плочки и изписано.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

От Маракеш до Казабланка с влак пътуването отнема три часа и нещо. Имаме билети за първа класа — разликата в цената не е голяма и осигурява гарантирани места и по-добър комфорт. По гарите и в самите влакове пускат съобщения по високоговорители, които винаги са на арабски и френски. Същата двуезичност се отнася и за всички табели, разписания и информационни табла.

Френският не е официален език, но поддържането на активната му употреба, по всичко личи, е държавна политика. Учи се задължително в училище, използва се за всякакви указания и упътвания в публичните пространства, може да бъде чут по радиа и телевизии съвсем произволно, без субтитри и примесен с арабския. Така и не ми става ясно дали политиката поддържа това двуезичие или наличието му предполага и съответните политики. Във всеки случай изглежда, че има и известна историческа инерция — такова е било отношението между берберските диалекти и арабския, после между местния арабски диалект и така наречения стандартен арабски. Така или иначе, това положение на нещата значително улеснява ориентацията ни.

Никой не нарича Казабланка с пълното й име. За всички градът е просто Каза. Пристигаме на Каза Воаяжьор — една от общо петте гари, сигурно най-голямата. Поне половин час преди това влакът се е движил покрай града. Линията е оградена с високи стени. Дори и те, обаче, могат да се пресичат. Например със стълба.

Мини такситата тук, изненадващо, са червени, за разлика от Маракеш. Отправяме се към предварително набелязан хотел. Няма, обаче, интернет, освен това изглежда не съвсем приветлив. Решаваме да търсим друг. Попадаме на един в доста колониален стил. Понякога дори и за цената на хотелите можеш да се пазариш. Отсядаме тук, но се оказва, че дори и със спазарената цена не си струва — безжичния сигнал не стига до четвъртия етаж, поддръжката не е особено старателна, а няколко клуба долу озвучават обстановката до късно през нощта. Има потенциал за много повече — самата сграда е хубава, разположена в центъра на града.

След обяд е време за разходка и първоначална ориентация. Медината е малка и мизерна, макар и на брега на океана. Не си струва. Хаосът и мръсотията на останалите централни части не носят никаква екзотика. Има много сгради, които подсказват колониална история, но повечето са запуснати до степен, в която е изненадващо, че всъщност са обитаеми. Паралелно с това има модерни офиси и хотели, но дори и те не стоят претенциозно.

Вчеряме след полунощ. Центърът е все още жив. Изглежда безопасно.

На следващия ден се отправяме към джамията Хасан ІІ. Според пътеводителя ни е добре, че са я простроили преди десетина години, защото иначе Каза не е имала никакви забележителности. Липсата сигурно е била неприятна, но за смислеността не съм много съгласен — замисълът и изпълнението са безумни. Това всъщност е огромен комплекс, който по неофициални оценки е струвал над половин милиард долара. Освен джамията и огромния прилежащ площат има две други големи сгради, едната от които действа като някакво училище по изкуства и занаяти.

На няколко пъти всеки ден има турове на френски, английски, испански и италиански. Джамията е третата по големина в света, след тези в Мека и Медина, а минарето й е най-високото действащо. Мюезинът се качва с асансьор. Вратите са толкова големи и тежки, че се отварят със специални електрически устройства. Побира 25 000 души вътре и още 80 000 на площада, което се случва по големите празници. Иначе идвали по няколко стотин души на ден. Има специална противоземетръсна конструкция, макар че, казват, Каза не била в земетръсна зона. Куполът е подвижен и може да се отваря. Има подово отопление. Част от джамията е над океана, в съгласие със седмия стих от сура Суд (Той е, Който сътвори небесата и земята в шест дни, и Неговият Престол бе върху водата, за да ви изпита кой от вас е по-добър по деяние. И ако кажеш: “Ще бъдете възкресени след смъртта”, онези, които не вярват, непременно ще рекат: “Това е само явна магия.” — Коран 7:11). Всички материали са от различни места в Мароко, освен многотонния полюлей в средата и някакви други детайли, които били от Италия. В подземието има хамам, който не функционира, но демонстрира как много други джамии имат подобни прилежащи постройки и бизнеси, които им помагат да се издържат. Архитектът е французин, бил приятел на Хасан. Хасан е бащата на сегашния крал. Решил да строи тази джамия и помолил мароканците да му помагат, кой с каквото може. Повечето щуротии, свързани с проекта, май са негови хрумвания. Много пъти ни повтарят клишето за съчетаването на модерността и традициите.

Клишето, обаче, не работи много добре в контекста — кварталът до джамията е един от най-мизерните. Турът вече е приключил, но оставаме още малко на площада отвън и се наслаждаваме на нечовешките пропорции и на Атлантика. След това се отправяме към мизерния квартал и хващаме такси към Корниш.

Корниш е най-богатата и уредена част на града и се намира надолу по брега. Основното в него е крайбрежния булевард — пълен с кафенета, ресторанти и хотели, популярно място за разходки и плажуване. Дори и в началото на януари е достатъчно топло за един ентусиазиран сърфист в океана и за разходка по пясъка — там, където го има. Останалата част от брега явно е била скалиста, докато не са я бетонирали, за да я превърнат в частни плажове с басейни, достъпът до които се таксува. Изглежда неприятно грозно, но си струва да се съзерцава. Условия за последното създават безкрайните редици от заведения покрай булеварда. Сядаме в едно и се подлагаме на проветряване.

В квартала има и някакво кино, но графикът на прожекциите не ни урежда. Решаваме да се върнем към центъра и да видим още от града. И изненадващо попадаме на приятно място — площад Мохамед V. Този последния пък е дядо на сегашния крал, който е кръстен на него и носи следващия номер.

Наблизо, сред хубави градини и приятно утихнали улици, намираме и една изоставена катедрала. Пред нея младежи играят футбол. Катедралата е олющена и заключена.

Привечер, след като все пак сме изгледали дублиран на френски холивудски филм в киното близо до хотела, предприемаме дълга разходка по кварталите. Има безкрайни редици от сгради, които изглеждат изоставени или не съвсем достроени. Повечето от тях, все пак, са обитавани, но улиците са пусти, няма квартален живот. Това се променя едва, когато наближим отново централната част около Площада на Обединените нации, който е до медината, пристанището и прилежащата й гара. Казабланка е голям град — четири милиона жители. Изглежда това е градът, в който наистина можеш да живееш самотно в Мароко. Излъчва автентична тъга. Разбирам, че това е една от причините, поради които съм искал да го видя.

Третия ден от престоя ни всъщност е посветен на Рабат. Ще отидем там сутринта и ще се върнем привечер. Каза Пор е гарата, която ни трябва — същата, която е до пристанището. Намира се на десетина минути от хотела.

Пътуването е около час. Гарата, на която слизаме, е разположена доста централно и не ни се налага да търсим таксита. Стигаме до медината, пресичаме я и стигаме до казбата. Случва ни се тъкмо това, което Лоунли Планет за Мароко ни обещава — местен хитрец се залепва за нас и се опитва да ни убеди, че трябва да ни придружава, понеже иначе ще затворят скоро и няма да можем да разглеждаме. Всъщност, макар и много особена, това е напълно функционираща част от града и няма какво да й се затваря. Впускаме се в лабиринта от тесни улички със сгради, боядисани в ярко синьо.

Съвсем в края на крепостта се открива прекрасна гледка. Гледаме от дясната страна на устието на Бу Регрег, която отделя Рабат от Сале — формално друг град, а иначе нещо като предградие. Сале, казват, бил доста по-традиционен и различен от столицата. Ограден е с крепостни стени. Дълга ивица току под тях, по склоновете, които се спускат към брега, е заета от гробища. Ако погледнем на ляво, ще видим гробищата на Рабат. Би трябвало да има някаква концепция в това разположение, но не мога да я схвана.

Отиваме към другия край на крепостта, за да видим андалуските градини и да поседнем в традиционното кафене, което се намира до тях. Ментов чай и черно кафе май са единствените неща, които предлагат.

Връщаме се към централната част на Рабат и хвърляме поглед към кралския дворец. Виждаме само високите му стени — не може да се влиза. И тук има катедрала — по-спретната, но все така заключена. Рабат е доста по-подреден от Казабланка. По много улици текат ремонти. Не излъчва тъга, което ми се струва, че го прави по-скучен за живеене.

Влакът трябва да дойде в 6, но съобщават за закъснение от около 30 минути. В крайна сметка не идва въобще и хващаме следващия. Такива непредвидени развития са нещо, с което иначе добре измислената система не се справя въобще.

Първа класа е пълна с бизнес хора — смартфони, лаптопи, вестници, документи, телефонни разговори. Повечето говорят на френски, някои май са си французи.