Фантастични начала

Вчера беше премиерата на книгата „Фантастичното през Античността“ на Николай. Това е първата книга, издадена от Проектория.

Предстоят много други, но доколкото началата са знакови, нашето беше фантастично.

Предстои онлайн книжарница, а след това – ерата на цифровото издаване на българска литература. Ще стане.

Песимистичния резултат от оптимистичния сценарий

Ако Европа въобще успее да излезе от тази криза, вероятно ще последват две неща.

Първото е ясното осъзнаване, че политическите механизми за взимане на решения са много далеч от оптимални и ефективни. Пазарите, светът и гражданите виждат и оценяват съюза като нещо единно и интегрирано, но самият той не успява да се субектира адекватно и да влезе с тях в равнопоставено общуване. Доверието, ултимативно, се дава на онези, които имат самосъзнание. Трябва да знаеш кой си, какви са ти целите и ценностите. Само така можеш да останеш фокусиран в критична ситуация. Теоретично е ясно, в живия живот – не съвсем.

Второто е следствие. Държавите ще загубят още от своя суверенитет. Това не е задължително лошо, макар че сигурно ще създаде тактически проблеми за всички и ще е нужно пренагласяване на много процеси.

Същинският проблем е, че това евентуално подсилване на рационалността ще стане за сметка на маргинализиране на гражданското участие. Рационалността ще победи, откъсвайки се от своя първичен източник. Няма как това да бъде дългосрочно устойчиво.

Баланс

Рецесията, която уж приключи, донякъде беше възстановяване на баланс. Токсични активи, имотни балони, привидности, които се стопиха.

Рецесията, която евентуално ще последва, ще е загуба на баланс. И ще указва не само загуба на разумност, а и на разсъдък.

Културна нация

Това е началото на четвъртата част на Девета симфония на Лудвиг ван Бетовен. Сигурно най-великото музикално произведение, писано някога. Пуснете си го. Според сполучливата и преливаща от яд и възмущение реплика на Пламен Джуров по Алегро виваче, това е произведение, което вече няма да може да се изпълнява извън София.

Тъжно.

Съвсем между другото, обърнете внимание на дамата в синьо във видеото. Тя се казва Красимира Стоянова и е камерна певица на Виенската държавна опера. Завършила е музикалното училище в Русе и музикалната академия в Пловдив. Два от градовете, които остават без филхармонии при така наречената реформа на сценичните изкуства. Третият е Варна. В други три града симфоничните оркестри ще бъдат редуцирани до „симфониети“. В Министерството на културата не знаят, че синфониета, за разлика от симфония, се изписва с н.

Това решение е толкова обидно профанно, че чак не си струва да се дискутират детайли. В някакъв момент ще ни се наложи да изживяваме Просвещението отново.

Идентичността и собствеността на автора

Продължавам да попадам на мнения тук и там, че ако нямаш банери на сайта си („не печелиш“) можеш да публикуваш каквото ти хрумне. Позоваването на члена за библиотеките в Закона за авторските права е находчив, но немощен хак. Не става така.

Глупавото е, че това измества фокуса на проблема и си говорим не за каквото трябва. И не е учудващо, че обществото, което обсъжда този въпрос през морализаторстване, си има МВР с аналогично ниво на компетентност. Не само тук, а и във всяка просветена държава качването на чужди текстове, които не са обществено достояние, в сайтове като Читанка, е противозаконно. Има детайли за уточняване, но те със сигурност не касаят статута на библиотеките. И не става дума само за буквата на закона, а за онова, което е принципното ни разбиране за авторството и за правата, които произтичат от него.

Това разбиране е изкривено. Тази изкривеност е въплътена в множество закони, конвенции и споразумания по света. Когато подкрепяме такива сайтове и действия, ние подкрепяме нарушаването на тези закони. Това трябва да бъде заявявано ясно, защото въпросът се отнася до политика и регулации. И каквато и да е промяна трябва да бъде политическа и да касае регулациите.

Онова, което наричаме авторски права, всъщност регулира предимно правата за копиране. Нашата следпросвещенска култура приема, че въплъщаването на идея във вещ произвежда отношения на собственост спрямо самата вещ и регулира цялата работа с авторството като вещно право. Изключение правят „моралните права“ на автора във френското законодателство и някои интерпретации в общото право, които обаче са дълбоко маскирани от корпоративно насочените регулации, които доминират.

Интересно е да се прочете за Статута на Ана и цензурата в предреволюционна Франция, но нека не се впускаме в историята. Нека просто се запитаме каква е действителността на авторството.

Когато си автор, от себе си създаваш действителност, която може да бъде всеобщо смислена. Самоотношението през едновременното владеене и противостоене на световата наличност е в самата същност на човешкото. Когато, обаче, си автор на идея, ти заставаш на позицията на всеобщото, действаш от името на човешкото изобщо, от името на човечеството. Специфичното, което тук трябва да противостои на всеобщото, е твоята собствена идентичност, това, че си вложил самия себе си в направеното и чрез това си придобил нова определеност, си се променил. През идеите ние правим себе си за другите. Оттук произтича изключителната важност на гарантирането на авторството.

Прави се, обаче, една подмяна. Вместо признанието на авторството да се фокусира най-вече върху признанието на идентичността, ние сме го насочили върху зачитането на собствеността върху действителността на идеята, върху нейната въплътеност в инструменти за действие. Така самото авторство (а не само продуктите от дейността му) става нещо, което може да се продава, става индустриален продукт.

А може да е иначе, което много ясно се демонстрира от така наречените отворени лицензи.

Може да се възрази, че така няма да има авторство в същия мащаб и по същия начин, писателите, поетите и музикантите няма да има какво да ядат и т.н. Това е дълга тема и си струва да се обсъжда в детайли. Но в едно изречение – стандартните съображения тук са просто продукт на предразсъдъци и липса на хладнокръвие.