Категория: comprehensia

Разбирането и неговите причини и следствия

Ще бъде ли човекът безсмъртен?

Това може да ви се струва глупав въпрос. В популярната култура той присъства по особен начин – като интерпретации на тема какво би станало, ако невъзможното беше възможно. Всъщност по-интригуващото е как невъзможното може да стане възможно.

Да уточним, че говорим за безсмъртие, гарантиращо непрекъснатост на индивидуалното съзнание чрез поддържане на присъствието му във физическия свят за време, което винаги може да се удължава. Това не означава непременно липса на смърт. Смъртта може да се избира, може и да настъпва случайно. Най-малкото, смъртта, която трябва да се избягва тук, не е същата смърт, за която говори религията. Въобще, целта не е да се прецака религиозната концепция за живота и смъртта, тя е нещо отделно.

Човек ще бъде безсмъртен, ако започне да се самовъзпроизвежда. В индивидуален биологически план, човекът не се самовъзпроизвежда. Човекът произвежда поколение. Онова, което се иска, е човешката биология да се контролира. По настоящем контролът е частичен. Ние можем, разбира се, да избираме какво да ядем, как да живеем, на какви терапии да се подлагаме, но не можем да гарантираме непрекъснатост. Идва момент, в който бъдещето не може да се удържа. Същевременно, има много посоки, които се развиват и които могат да доведат до увеличаване на този контрол. Става въпрос за неща като използване на стволови клекти, нанотехнологии, биохимични въздействия, сигурно и много други методи, които биха се появили в бъдеще.

Във всеки случай, в момента изглежда безспорно, че биологическият живот е нещо циклично и биологичните индивиди възникват и отмират. За това има и философски аргументации. Трябва, обаче, да се има предвид същността на този процес и това, че той всъщност не е еднократно случване. Всяко тяло непрекъснато подменя голяма част от съставните си части. Би трябвало да е въпрос на време и усилия да се правят пробиви в контролирането на тази подмяна. Първоначално това би довело до удължаване на живота, което всъщност е вече видима тенденция. Изглежда очевидно, че тя ще продължи. Но май не си даваме достатъчно ясно сметка за това докъде може да стигне.

Казвайки всичко това очертаваме една възможност. Не искам да кажа, че безсмъртието ще се случи със сигурност, нито че то трябва да е изрична и безусловна цел. Но същевременно ми се струва доста несъстоятелно очакването, че това няма да се случи само поради теоретични или етични възражения. Не се сещам за нещо, което човечеството е можело да направи, а не е направило под една или друга форма. Същинсткият въпрос за възможността е – може ли човешката биология да стане напълно инструментална, да е нещо, което контролираме изцяло.

Сдвоености

Заместник-министър имал две имена и ги ползвал избирателно, за да укрива конфликт на интереси. Освен всичко останало, тази постъпка е несъмнено глупава. Но нещо се крие зад тази глупост и то не е само конспиративното желание за облага.

Спомням си как родителите ми се притесняваха, когато станах ученик в гимназия, отдалечена на двеста километра от родното ми място. Според тях да имаш турско име беше предпоставка за предубедено отношение и неприятности. Спомням си как мои познати запазиха насилствено наложеното име на сина си, който беше обещаващ талант в школата на един от големите столични футболни отбори. Това сигурно има отношение към традиционния начин, по който се обиждат агитките по стадионите. И досега срещам хора, слава богу не много, чиято първа реакция след като се запознаем е да обясняват как за тях „това няма значение“.

Историята включва Насилственото преименуване от средата на 80-те, което все още наричат Възродителен процес, продължава с правилата, по които имената бяха „върнати“ в началото на 90-те, с начина, по който една политическа партия монополизира присъствието на турската общност в публичното пространство и начина, по който всички останали приеха това етикетиране и го превърнаха в свое собствено, оставяйки мултикултурализма да пребивава само в така наречената от Ивайло Дичев „проектна култура“.

Страховете на този човек не са никакво оправдание, хората трябва да отговарят за страховете си, още повече ако са ги превърнали в облаги. Струва си, обаче, да си дадем сметка за средата, която ги прави възможни.

Моралът в българските медии

Институтът по философски изследвания организира конференция по етика, чиято тема е Моралът в българските медии. Поканата беше препубликувана от д-р Борис Грозданов в Проектория и е чудесен материал за дискусия, тъй като показва предразсъдъчната рамка, в която една философска институция си комуникира с обществото.

Нека си направим удоволствието да коментираме, следвайки самия текст, може пък да помогнем на общностната саморефлексия.

Нататък Моралът в българските медии

Общуване чрез стихове

Бях споменал за Емили Дикинсън. Тогава тук някак се получи неясно. Отговорът, който пратих на онзи имейл, обаче, беше по-конкретен. Ето (по-публичната) част от него:

Чудя се все пак защо Емили пише такива неща. Какво й е? Някак на мен ми досажда това усещане. Разбирам, че тя не споделя истини, а преживявания, от които обаче май няма изход. Което прави споделянето безсмислено. Това е нейната истина, може и да е моята, но ми липсва връзка. Поезията трябва повече да прилича на математиката. Да има в нея пъзел. Или единство. Творение или религия.

На това ми беше отговорено с Франсоа Вийон. Ето как се употребява поезията. Занимава ме това понякога. И рядко стигам до нещо категорично. Във всеки случай е съмнително доколко с поезията трябва да се прави нещо повече от това да се чете. Защото да я пишеш и публикуваш само по себе си е поезия, да й се наслаждаваш също, но да я използваш като референция вече може да е прозаично. Нужно е повече.

Чисто разбиране?

Пражки манифест на Движението за международния език Есперанто. Интересен документ, съдържащ многозначителна правописна грешка в заглавието на хипертекстовата страница.

Покрай другите (силно спорни) тези, той съдържа твърдението, че чрез есперанто се постига „наднационално възпитание“. Което ме кара да се замисля дали възпитанието въобще може да бъде „национално“ и ако да, дали е задължително съответстващо на езика, чрез който се случва?

Нещата, които липсват на средното образование

Позволих си да коментирам една статия за проблемите на българското средно образование на Юлиян Попов от преди два дена в Дневник. Текстът е публикуван в Проектория.

Taboo

Току що направих един интересен тест, ето резултатите:

Your Moralising Quotient is: 0.00.

Your Interference Factor is: 0.00.

Your Universalising Factor is: -1.

Taboo has been played 35724 times.

Your Moralising Quotient of 0.00 compares to an average Moralising Quotient of 0.30. This means that as far as the events depicted in the scenarios featured in this activity are concerned you are more permissive than average.

Your Interference Factor of 0.00 compares to an average Interference Factor of 0.22. This means that as far as the events depicted in the scenarios featured in this activity are concerned you are less likely to recommend societal interference in matters of moral wrongdoing, in the form of prevention or punishment, than average.

Your Universalising Factor of -1 compares to an average Universalising Factor of 0.38. Your score of -1 indicates that you saw no moral wrong in any of the activities depicted in these scenarios, which means that it is not possible for this activity to determine the extent to which you see moral wrongdoing in universal terms (i.e., without regard to prevailing cultural norms and social conventions).

Take the test here.

За сложната разбираемост на изказа

Пейо скоро ни призова да се изразяваме ясно. Тази тема е стара и изглежда поражда един от митовете за философията като нещо неясно, далечно и неразбираемо.

Донякъде като оправдание, но все пак сериозно, смятам, че проблемът не касае толкова философията, колкото общата езикова среда, в която живеем. Професионалните жаргони усложняват изказа по естествен начин. Въпросът е доколко сме свикнали да възприемаме собствения си език не-формално и доколко езиковите конструкции отговарят на мисловните.

Вярно е, че ако се използват по-кратки изречения, отбягват се чуждици и се следва неотклонно целта на искането-да-се-каже нещата изглеждат по-приемливо. Но приемливостта не винаги е добродетел. Дългите изречения, например, често придават на казаното по-голяма синтетичност. Така се запазва напрегнатостта на смисъла. Смисълът на един текст е достъпен и цялостен тогава, когато предметът на изказването е „с мисълта“ за него, т.е. изказващият не крие намерението си зад резултата. С чуждиците проблемът е съвсем неясен и недоразбран, понеже понякога отбягването им прави даден текст още по-„странен“. Какво ще кажете, например, за „времевеене“ вместо „тайминг“? Май не сме много склонни да конструираме смисли през нашия си език.

Все пак, въпреки че не даде конкретен пример, Пейо е прав за това, че във философският жаргон казаното често звучи безадресно. Адресиренето, да си призная, не винаги е лесно…