yunuz.yunuz

На изток небето е чисто, но над скалата виси тъмен облак, гъст и мръсен, почти като дим от пожар. Вятърът го насилва на запад, но той се е хванал за върха и не се пуска. Такова беше времето днес. Като някакъв странен политико-природен символизъм, Гибралтар си има собствен микроклимат и не е в особен синхрон със слънчевата Андалусия.

Междувременно получих имейл с молба да разкажа за обикновения живот тук, за кафенетата, атмосферата и хората. На стената в хотелската ми стая е окачен акварел. Под стъклото не мога съвсем да усетя текстурата, но ми се струва, че не е репродукция. Площад посред слънчев ден с опънати големи чадъри, маси и изправени хора. Пластмасови столове и подвижни табели, от онези, които се поставят сутрин пред някой търговски обект и вечер се прибират. И една от онези големи бетонни чинии, в които отглеждат площадни цветя. Кой знае защо тази е боядисана в черно. Заглеждам се по-подробно в картината за първи път, а живея с нея вече две седмици. Такива са нещата в Гибралтар – позволяват да не ги забелязваш и не са способни да те пленят.

Това пътуване се оказа пълно с изненади. Трябваше да се върна в София вчера. Поради едно странно недоразумение, обаче, си изпуснах полета в Малага. Нямаше никаква възможност за пътуване по-късно през деня, така че трябваше да остана. Презаверих си билета за днес, взех карта и списък на хотелите и се запътих към града.

Летището е относително близо до центъра, а пък и човек лесно и бързо може да се ориентира какво да направи. Това е едно от малкото летища, на които няма как да се объркаш нито за минута.

Иначе в момента тук също се наслаждават на температури над 20 градуса и всяка минута навън е истинско удоволствие. Отдадох му се, разглеждайки центъра. Като цяло, по пътя от летището, градът не изглежда особено вълнуващ – има множество нови постройки и изглежда продължава да се строи интензивно. Съществува някаква подреденост, но не достатъчно отчетлива, за да ти стане скучно или спокойно. Тук таме има смело поставени модернистични склуптори, фонтани, както и странно оформени мостове над реката, която минава през града, или пък търговски центрове.

Но централната част е хубава, пълна с палми и класически сгради, предимно от деветнайсти век и по-стари, всички изключително добре поддържани. Някои от уличките са широки буквално около два метра, а същевременно сградите са високи. В Испания май бързо трябва да свикнеш с подобни гледки.

Още отсега се усеща туристическо настроение. Представям си какво е през лятото. Всъщност нерядко можеш да чуеш хора да си говорят на английски и френски. Особено по кръчмите и кафенетата. Гибралтарците (или по-скоро всякаквите хора, които познавам в Гибралтар) доста се впечатляват от това как в Испания ресторантите привечер били празни и започвали да се пълнят едва час-два преди полунощ, а нощният живот се случвал още по-късно. Ами тук не личи да са празни в осем, но пък и към полунощ е все така активно. Като за туристически град, обаче, учудващо малко от местните хора, които по някакъв начин обслужват клиенти, говорят английски. Всъщност, извън летището и хотела, май не ми се случи да успея да го прокарам като начин на общуване. Дори нямаше менюта на английски. За първи път през живота си проговорих испански. Не е много трудно, при условие, че разбирам немалко при четене и слушане. В крайна сметка човек иска да направи определен набор от предвидими действия – да яде и пие, да разгледа, да купи, да се придвижи донякъде.

Странно защо с италианския не се чувствам по същия начин. На отиване не се случи да мина през Милано, но днес първият ми полет, който е до Рим, минава без премеждия. За двата часа в самолета успявам да прочета втората част на Писма до Егина. Впечатлен съм още повече. Всъщност направо се чудя как въобще може да се преподава и разбира историята на античната или която и да е философия, без да се поднася и такава перспектива към човешкия живот и вълнения. Често хвърляйки поглед към картата в началото на книгата, правя референции между тогавашните и сегашните пътувания и места. Кацането е от тези, на които се наслаждавам – подобно на това в Малага – самолетът се снижава над морето и току преминал границата със сушата вече се приземява на пистата. Обикалям наоколо през няколкото часа, които имам до следващия полет. Не се случва нищо интересно освен специалния влак, който вози пътниците за около стотината метра между търговската зона и изходите на терминал С.

Час преди полунощ съм в София.

Днес срещите ми започват в девет сутринта, а последната е някъде към седем. Повечето хора са достатъчно решителни. Няма много увъртания, стига рамките да са очертани достатъчно ясно. Хвърча между двата офиса, които са на около половин километър. Сутрин и вечер извървявам към два километра, които включват известна денивелация – от морското равнище до към петдесетина метра над него. Всичко, което може да ми потрябва, е по този път. Всъщност това е и значителна част от самия Гибралтар. Другата страна на скалата – източната, откъм Средиземно море – не е много населена и застроена.

Минава шест, температурата е 22 градуса, грее слънце, улиците и площадите са пълни с хора. При добро желание човек може да отиде на плаж след работа. Малко е объкващо – някои хора са с якета, други по тениски. Чува се предимно испанска реч. По-късно вечерта испанците ще минат от другата страна на границата и улиците ще запустеят, за сметка на кръчмите. Но дори повечето от тях, по добра британска традиция, ще затворят към полунощ.

Е, денят все пак завършва хубаво. Хотелът е чудесен. Rock Hotel – намира се съвсем до Скалата, откъм пристанището. Ето това се вижда от прозореца:

Чувам пристанището. В стаята ухае на лавандула. Много е ретро, но по един съвсем сдържан начин. Във ваната има жълти гумени патенца 🙂

Някъде след седем вечерта е. Вече съм добре запознат със сложната система от обозначения на летище Шарл дьо Гол. Чакам да стане време. Междувременно съм си похапнал baguette jambon и вече имам просветление за душевния мир на архитекта, който е построил това нещо. Има грижа само за очевидните неща, а детайлите май са оставени на случайността.

По-рано днес бяхме стигнали до скуката. След като тя свърши своето, се оказа, че пътят минава през Париж. От София с Ер Франс. Компанията, с която сега ще летя от Париж до Малага е нискобюджетната Ер Еуропа. Самолетът е Боинг 373-700. Мръщя се на това, изпълнен с европейски шовинизъм. Облечените в дънки представители на персонала са любезни. И има защо – всичко на борда се плаща. Не предлагат кой знае какво. Толкова съм гладен, а има само сандвичи.

Нощните полети са хубави, когато небето е ясно. Или трябваше да кажа – когато земята е ясна.