Месец: март 2010

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Някои произволни наблюдения за нещата в Мароко.

• Безалкохолните напитки са в стъклени бутилки от по 35 сантилитра. Вероятно е било така отдавна и Кока Кола е трябвало да се събразят. Обаче, на бутилката за кола пише 35,5 (Фанта и другите са по 35).
• Под портокалов сок се разбира прясно изстискан сок от портокал. По заведенията е маргинално по-скъп от безалкохолните, на Джемаа ел Фна е 3 дирама.
• Има два вида таксита – мини и гранд. Мини са повече и сигурно се предполага, че винаги са с таксиметър, което разбира се не работи, ако наоколо има наплив от туристи. Гранд могат да се наемат за специални мисии и обикновено цената се договаря.
• В нормалните заведения не се сервира алкохол. Което превръща немалко нощни заведения в типични пивници. Това е достатъчно, за да привличат клиентела и да са много по-скъпи от другите.
• Всички (холивудски) филми са дублирани на френски и се разпространяват във варианта им за френския пазар.
• По книжарниците също има доста книги на френски. Почти всички са издания на френски издателства, но има и местни.
• По туристическите места се използват, освен френски, и английски и испански, по-малко италиански и немски.
• Има доста полицаи по улиците на големите градове, които регулират движението. Няма формални правила за поведението им – ръкомахат и надуват свирката постоянно. Много често седят не на кръстовища, а по средата на платното на някоя улица. Често се правят на тежкари и не се преместват на време, като така пречат на движението.
• Полицейските патрули по пътищата изглеждат като полицейска блокада – седят на платното, държат да забавиш много и оглеждат колите, които минават.
• В градовете има доста мотопеди и мотори. Тези, които ги карат, имат самочувствието на пешеходци и се бутат навсякъде – тротоари, пешеходни зони, уличките по суковете, площадите.
• Всяко по-голямо кръстовище е със светофари, вкючително тези с кръгово движение. Но, изненадващо, почти на никое от тях няма светофари за пешеходци. Те трябва да се ориентират по косвени признаци. Май само в Маракеш имаше две-три кръстовища с пешеходни светофари.
• Всяка къща е със сателитна антена. По заведенията изглежда най-популярно е испанското първенство. Много от каналите, които се гледат, са от Египет и Обединените емирства. Новинарската телевизия е Ал Джазира.
• На много места има „обществени писатели“ (Écrivains publics). Изглежда изготвят и попълват административна документация. Може би за бизнеса им помага и факта, че половината от населението е неграмотно.
• Бензиностанциите са Петром (май местната държавна), Ойлибия, Тотал, Шел. Всички изглеждат мизерно. Две колонки и рядко – помещение за измиване и магазинче.
• Чаят е ментов или черен. Ментовият е запарена прясна мента. Другите чайове се наричат „парфюмирани“.
• Местното кафе е „черно“. Много заведения предлагат и еспресо и кафе с мляко.
• Бизнесът с будки за телефонни обаждания е в все още в разцвета си. Има интернет кафета. Май доста от хотелите все още нямат интернет.
• Портрети на краля се слагат насам натам за щяло и нещяло. Но не изглежда като прекален култ към личността. Или поне не се натрапва на туристите.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме – Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички – персонал и малко посетители – се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината – потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове – хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените – еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.