1258 мили от Враждебна до Хийтроу.
Не е много приятно, че Бритиш Еъруейс излитат от София в 6:45. Понеже пътувам в неделя, предния ден съм спал до късно, а предната нощ никак. Електронния билет ми съобщава, че полетът ще трае три часа и петнадесет минути. Никога не са точно толкова, но ги използвам ефективно и спя. Ще летя за Гибралтар чак след обяд. Пристигам и съобщавам на Васил:
I’m in London for the next 7 hrs or so. You have to wake up!
Трябва да си купя телефон, който поддържа кирилица, казвам си. От друга страна, често ми се иска да си говоря с Васил на английски. В 8:15 сутринта Васил не се впечатлява особено. Обаждам се, после още веднъж, той най-сетне отговаря и в просъница се опитва да разбере какво имам предвид. След още малко се е осъзнал и ентусиазиран ми го съобщава. Вече съм в Хийтроу експрес, след малко ще съм на Падингтън и ще го чакам. Разменяме си локализиращи съобщения. Откакто въведоха по-строг контрол на пушенето, значително се е повишил шанса някой да дойде и да те помоли за цигара. Васил се появява, усмихнат, развеселен и с леко налуден поглед.
Да срещнеш Васил в Лондон е най-естественото нещо на света.
Похапваме, взимаме метрото до Виктория, преди това планираме маршрут, защото Съркъл е затворен, слизаме и се разхождаме до Уестминстър. Снимам напосоки. Той ми разказва за изложби, четения, география и архитектура. Аз съм добър слушател, участвам активно. Отдаваме почит и съзерцание на Темза. Аз пия кафе, той пие чай, барманката говори на френски. Трябва да хвана Гатуик експрес в един. На Гатуик се появява Андреас, после изчезва и се виждаме пак на изхода.
Гибралтар е приветлив, посрещачи махат от покрива на терминала.
Андреас търси такси, а аз го убеждавам, че е безсмислено. Пресичаме пистата търкаляйки куфари. Междувременно от компанията най-после се сещат да ми съобщят къде съм настанен. Добрият стар Елиът Галахан, никаква изненада. Харесвам повече Рок, но той е по-надалеч и нагоре, а е добре да не губя време за глупости. Има малка промяна – сменили са телевизорите с нови. Но скучният акварел на стената е все още там.
Ежедневието се търкаля бързо.
Наистина не губя време, сутрин нарпаво отивам в офиса, вечер се пренасям с компютъра в някой от пъбовете на Кейсмейтс. Седмично събрание, телефонна конференция за един от продуктите, среща за уточняване на статистики, среща за организационни стратегии, тренинг, среща за дългосрочната продуктова стратегия, още едно събрание по организационни въпроси. Става четвъртък вечер, екипът ни се събира на Куинсуей Марина.
Има дрес код – бяло.
Яхтата разбира се също е бяла, като всички други наоколо, подредени в гъсти редици, лъскави и притихнали. Излизаме от пристанището, спокойно минаваме покрай десетките кораби в залива и нататък, обикаляме скалата и навлизаме в Средиземно море. Плаваме покрай Коста дел Сол, гледаме красивото хълмисто крайбрежие, планините по-надалеч, курортите, крановете тук и там, които създават още.
Оправдавам се на Андре за непохватния си френски и се шегуваме, че още ден-два и ще стигнем до Монако, където той е роден. Движим се с двайсетина възела. Вятърът е силен, морски. Слънчево е. Не усещаш студ, но въпреки това се сковаваш. Някои решават проблема с бира или вино, други седят вътре или обикалят наоколо, всички се шегуват, въпреки разликите в чувството им за хумор. Доминик не е в бяло, но компенсира с моряшка шапка и невинна физиономия.
На връщане вече се е стъмнило, току към морето излита самолет, корабите светят, а дъхът на морето е полепнал по нас.
Петъкът се изнизва.
Една последна среща и кратки договорки, но темпото е умерено. Вечерта се дразня на французите, които играят добре, но никак не са ефективни. После се дразня на всички телевизии, които обясняват за страстта на аржентинците. Къде отиде честта в ръгбито и защо не я коментират? Е нищо, поне е интригуващ мач, какъвто едва ли ще има на следващия ден.
На следващия ден тръгвам обратно.
Полетът е в един след обяд, много по-приемливо. Първо са 1097-те мили до Лондон. Не е ясно защо са толкова. Траекторията всеки път е една и съща и все учудваща. От Гибралтар значително по на изток, отколкото трябва, след това нармално на север в права линия, но някак не към Лондон, а по на запад, между Брест и Рен, лек завой към Саутхептън, откъдето започва зигзагообразно търсене на Гатуик. В самолета младежът до мен изписва текст като за една новела на блекбърито си. Чак ми става скучно. Слизам на Гатуик и вместо автобус за Хийтроу решавам да отида до Южния терминал и да хвана експеса за Лондон. Отново трябва да се пренасям от едното летище до другото и отново имам много време.
На Падингтън има кафета и интернет.
Научавам, че в София вали сняг.
