Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.
Мекнес е следващият от четирите имперски града на Мароко. Вече сме били в Маракеш и Рабат, предстои ни да посетим и Фес. Династиите, които са управлявали държавата през вековете, не са се престаравали с приемствеността помежду си и столицата се е сменяла често сред другите три града. Мекнес, обаче, е бил център на империята само веднъж – в края на 17 и началото на 18 век, в началото на управлението на настоящата династия на Алауитите.
Влакът спира на по-отдалечената гара и хващаме такси до центъра. Тук няма пазарлъци, апаратът работи по подразбиране. Не се вижда и някакъв наплив от туристи. Усещането през цялото време е за добре уреден провинциален град. Отново търсим хотел на място и този път изборът ни е добър.
Оправяме се към медината, която е отвъд реката. Опитва се да вали, духа вятър, но същевременно е приятно. За разлика от градовете, в които сме били досега, тук релефът е хълмист. Изглежда мостът над реката е единствения начин да се стигне до стария град. Той е доста голям, целия ограден от крепостна стена. Стигаме до централния площад, намираме пуст ресторант встрани от него и съзерцаваме Баб Мансур.
Баб е врата, порта. Има доста легенди около тази порта, една от които е, че архитектът й е бил християнин, приел исляма. Отвъд нея навремето сигурно е било нещо като дворцов комплекс. Сега не е много ясно – има градини, пътища, дори паркинг. И доста сгради, които със сигурност не изглеждат дворцово. Все пак е приятно и поддържано. Подминаваме един пуст площад, на който разказват, че Молла Исмаил приемал чуждите посланици пред погледа на своята войска, съставена основно от чернокожи роби. Именно той преместил столицата от Фес в Мекнес и построил повечето от нещата, които разглеждаме. Тук е и гробницата му. Приятна гробница.
Напускаме двореца и се впускаме в уличките на суковете. След доста мотаене се спираме в магазина на мустакат занаятчия, който ни показва неща от желязо, украсени с набити сребърни жички. Разказва ни за ръката на Фатима, дървото на живота, берберските мотиви, процеса на работа, уникалността на изработката и много неща, като чевръсто минава от френски на английски и обратно.
На следващия ден наемаме такси, за да посетим Волубилис и Молла Идрис. Договрката е според часовете, които ще прекараме на съответните места. След като се разбираме за цената, човекът, който движи стоянката и си говори с туристите, иска бакшиш. Странна концепция.
Шофьорът ми става симпатичен веднага. Носи традиционна черна берберска дреха с качулка, не говори много, само отвреме на време посочва нещо и казва съответната ключова дума. По някакъв странен начин ми напомня на дядо ми. Не успяваме да обсъдим това чувство.
Волубилис е римски град, който в разцвета си е стигал до към 20 000 жители. Останките са интересни и добре запазени. Бил е изоставен от римляните около трети век, но изглежда после е бил заселван пак. Голяма част от разкопките е правена от французите в началото на миналия век.
Около входа има нещо като синдикат от екскурзоводи. Не е ясно дали работят за себе си или за някаква институция. Решаваме да разчитаме на доста подробното описание в Лоунли планет и множеството табели, които всъщност са доста обяснителни и полезни. Още отдалеч са видими капитолът, базиликата, триумфалната арка и някои от портите. Табелите назовават отделните постройки по някой характерен за тях белег и доста успешно описват кои помещения за какво са служили. Има много мозайки, които са запазени в учудващо добро състояние. Цялото място е впечатляващо и си струва двата часа интензивно ходене и разглеждане.
Следва Молла Идрис. Това е град, който е кръстен на основателя на династията на Идрисидите. С него реално започва историята, която сегашните мароканци припознават за своя. Освен важна историческа фигура, той е почитан и като светец. В този град се намира гроба му.
В общи линии Идрис е дошъл по тези земи, след като загубил борбата за халифата от Абасидите в Багдат. Влезнал в съюз с местните берберски племена, ислямизирал населението, завладял сегашните Мароко, Западна Сахара и част от Алжир, а накрая бил отровен от човек на Харун ал Рашид, който, макар и в Багдат, имал за какво да си отмъщава.
Мавзолеят му е място за поклонение. Местните дори си позволяват да го сравняват с Хаджа, което сигурно би трябвало да звучи доста еретично в не-туристически контекст. Така или иначе, има ежегодни религиозни празненства и отдаване на почит, за които пристига и кралят. Твърди се, че чужденците не са били добре дошли в този град до скоро. И сега не се забелязват много от тях, но не усещаме някой да ни гледа на криво.
Мястото е красиво, на висок хълм и изглед към полята и планините наоколо. Тук е единственото кръгло минаре, което виждаме през цялото пътуване. Изглежда невзрачно, облепено в странни зелени плочки и изписано.