Месец: февруари 2007

Днес срещите ми започват в девет сутринта, а последната е някъде към седем. Повечето хора са достатъчно решителни. Няма много увъртания, стига рамките да са очертани достатъчно ясно. Хвърча между двата офиса, които са на около половин километър. Сутрин и вечер извървявам към два километра, които включват известна денивелация – от морското равнище до към петдесетина метра над него. Всичко, което може да ми потрябва, е по този път. Всъщност това е и значителна част от самия Гибралтар. Другата страна на скалата – източната, откъм Средиземно море – не е много населена и застроена.

Минава шест, температурата е 22 градуса, грее слънце, улиците и площадите са пълни с хора. При добро желание човек може да отиде на плаж след работа. Малко е объкващо – някои хора са с якета, други по тениски. Чува се предимно испанска реч. По-късно вечерта испанците ще минат от другата страна на границата и улиците ще запустеят, за сметка на кръчмите. Но дори повечето от тях, по добра британска традиция, ще затворят към полунощ.

Е, денят все пак завършва хубаво. Хотелът е чудесен. Rock Hotel – намира се съвсем до Скалата, откъм пристанището. Ето това се вижда от прозореца:

Чувам пристанището. В стаята ухае на лавандула. Много е ретро, но по един съвсем сдържан начин. Във ваната има жълти гумени патенца 🙂

Някъде след седем вечерта е. Вече съм добре запознат със сложната система от обозначения на летище Шарл дьо Гол. Чакам да стане време. Междувременно съм си похапнал baguette jambon и вече имам просветление за душевния мир на архитекта, който е построил това нещо. Има грижа само за очевидните неща, а детайлите май са оставени на случайността.

По-рано днес бяхме стигнали до скуката. След като тя свърши своето, се оказа, че пътят минава през Париж. От София с Ер Франс. Компанията, с която сега ще летя от Париж до Малага е нискобюджетната Ер Еуропа. Самолетът е Боинг 373-700. Мръщя се на това, изпълнен с европейски шовинизъм. Облечените в дънки представители на персонала са любезни. И има защо – всичко на борда се плаща. Не предлагат кой знае какво. Толкова съм гладен, а има само сандвичи.

Нощните полети са хубави, когато небето е ясно. Или трябваше да кажа – когато земята е ясна.

До този хотел се стига по специално изграден тунел. Или тръба, което е май по-точно описание, понеже всъщност е над земята. Започва на входа на Терминал 4, свършва на входа на хотела. На всеки две минути ти съобщават с надписи, че ти остават две минути по-малко, докато стигнеш. Шест минути до Хилтън Хийтроу, четири минути до Хилтън Хийтроу, две минути до Хилтън Хийтроу, Хилтън Хийтроу.

Стаята ми е на втория етаж и през прозореца виждам рецепцията. И разни други неща. Да… някои от стаите гледат само навътре – към атриума. Стъклото е матово и служителите на рецепцията едва ли могат да отвърнат на погледа ми, но все пак усещането е странно.

Тук съм защото самолетът ми излита около осем и половина. Ставам в шест. На отиване към Терминал 4 няма надписи. Всъщност нямам нищо общо с Терминал 4, освен с въпросната тръба и един от асансьорите на входа му, който води надолу към станцията на Хийтроу Експрес. Спирката за Терминал 1 (и 2 и 3, само 4 е съвсем отделен от другите) е на пет минути.

Нещата около проверките след записването са по-добре, отколкото човек би очаквал (записване е това, което на Софийското летище е дефинирано като чекин). При влизане в безмитната зона съм посрещнат от рекламен плакат, който ми съобщава „breaking news“ – вече мога да взимам всичко, което съм пазарувал тук, включително и течностите, в ръчния си багаж. Не ми се налага, но е добре да се знае.

Полетът е дълъг около 3 часа. В София е мъгливо и вали дъжд.

Здравей, Мишел,

Изпращам ти поздрави от мостовете над Темза. Ето един, изобразен абстрактно и само на половина:

================
|| |/ |/ |/
~~~~~~~~~~~~~

Другият е по-хубав, но е много сложен и не мога да го нарисувам. Поздрави, прегръщам те.

Юнуз

През голяма част от деня вали ситен дъжд и тегне спокойно-естествена мъгла. Забравете за клишето, че това било подтискащо – не е вярно. Сутрин излизам от хотела и пресичам моста над Темза, за да стигна до офиса. Същото правят хиляди други хора и движението по двата тротоара е напълно еднопосочно. Долу, по алеите покрай реката, хора съвсем не спортни по телосложение правят своя сутрешен крос. Много от тях са облечени съвсем леко – почти по тениски. Духа силен вятър.

Вечер всичко се повтаря в обратната посока. Освен вятъра – не е съвсем ясно откъде духа. И спортуващите – те тичат наоколо.

Работата върви нормално. Интересно е, че в подхода на хората не се усеща нито напрежение, нито хаотичност. Което е малко учудващо с оглед на начина, по който нещата се случват напоследък. Виждам познати лица, водим кратки непринудени разговори, срещам и такива, които досега съм познавал задочно, понякога излизам пред входа на улицата за една цигара.

В хотела има малайзийски ресторант с малайзийско-малайска, малайзийско-индийска и малайзийско-китайска храна, малайзийска минерална вода, малайзийска бира. Не попитах за портокаловия сок – донесоха ми го в чаша.