На изток небето е чисто, но над скалата виси тъмен облак, гъст и мръсен, почти като дим от пожар. Вятърът го насилва на запад, но той се е хванал за върха и не се пуска. Такова беше времето днес. Като някакъв странен политико-природен символизъм, Гибралтар си има собствен микроклимат и не е в особен синхрон със слънчевата Андалусия.
Междувременно получих имейл с молба да разкажа за обикновения живот тук, за кафенетата, атмосферата и хората. На стената в хотелската ми стая е окачен акварел. Под стъклото не мога съвсем да усетя текстурата, но ми се струва, че не е репродукция. Площад посред слънчев ден с опънати големи чадъри, маси и изправени хора. Пластмасови столове и подвижни табели, от онези, които се поставят сутрин пред някой търговски обект и вечер се прибират. И една от онези големи бетонни чинии, в които отглеждат площадни цветя. Кой знае защо тази е боядисана в черно. Заглеждам се по-подробно в картината за първи път, а живея с нея вече две седмици. Такива са нещата в Гибралтар – позволяват да не ги забелязваш и не са способни да те пленят.
Какво става? Защо не пишеш вече? Беше интересно 🙂