Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.
В първия ден от новата година ставаме рано и към девет сме в туристическата агенция, където вчера сме договорили пътуване до долината на Урика. Шофьорът вече ни чака. Скоро се появяват и двойка японци, с които ще пътуваме заедно. Заедно всъщност е силно казано. Почти не говорят английски, нито някакъв друг общ за нас език, а и не изглеждат като хора, с които може да се общува интензивно. Все пак, като всички японци, се държат прилично и се координираме добре тогава, когато се налага.
Шофьорът е добродушен и излъчва оправност. Тръгваме. В града всичко е в нормалния си интензивен и хаотичен ритъм, все едно вчера никой не е празнувал и вече всички са се заели с ежедневните си дейности.
Отправяме се на изток към Атласките планини. Атласите са видими почти отвсякъде в Мароко. Високи, покрити със сняг през зимата, те разделят страната по дължина. По-ниските части на север и на запад, откъм океана и Средиземно море, са най-населени. Отвъд планините е Сахара. Пустинята я оставяме за друг път, игнорирайки предложенията за няколкодневно пътуване с камили, за да я видим.
Първите около трийсетина километра, които изминаваме с очукания и тромав джип, са равнинни. После постепенно се появява нещо средно между храсталаци и гора, а пътят започва да се вие около река Урика. На два пъти шофьорът спира и ни казва да снимаме. Ние снимаме. По склоновете започват да се появява все по-живописни села. Пътят се изкачва по десния склон на реката. Самата тя в момента не е много пълноводна, но коритото е голямо и сериозно укрепено. Явно при топенето на снеговете през пролетта могат да се очакват наводнения.
Спираме в едно село, в което посещаваме кооператив, който произвежда арганово олио. Това е уникален продукт, понеже арганът, оказва се, расте само в Мароко. На доста места има кооперативи, спонсорирани от държавата, които поддържат традиционни производства и занаяти, и сигурно изпълняват и някакви социални функции и политики.
Показват ни как се извлича олиото. Три жени белят плодовете на аргана, след това ги стриват. Появява се Уафа, която ни обяснява надълго и нашироко какво е това олио, какви продукти правят от него и как се употребяват. Явно върши работа за всичко – и за готвене, и за всякакви козметични процедури. Има и странични продукти като маски и така наречения черен сапун. Купуваме и продължаваме по пътя.
По отсрещния склон има все по-невероятни селца от по няколко къщи, подредени терасовидно. По всичко личи, че до тях всъщност няма начин да се стигне с кола. Навсякъде има въжени мостове над реката.
Дестинацията ни е селото Сети Фатима, докъдето стига пътя. Оттам през планината може да се продължи само пеша или с камили. Когато наближаваме, отново става доста задръстено. Много хора – не само туристи – използват почивните дни.
Слизаме и ни поема местен гид, който ни повежда нагоре към някакви водопади. Пресичаме един от въжените мостове и минаваме по места, които със сигурност могат да се оценят като опасни за живота. Почти никъде не е достатъчно обезопасено – чудя се дали не стават инциденти. Туристическият поток е интензивен, на някои места е проблем разминаването между онези, които се качват, и другите, които слизат. Планината е все по-впечатляваща и внушителна. Въпреки това, по целия път има разхвърляни къщи, както и доста търговци, които продават сувенири. Най-горе си купувам джунджурии от бербер, който обяснява, че идва от планината и не плаща данъци, защото няма кой да ги събира. Не че съм го питал изрично. Най-горе има будка с няколко маси наоколо. Почиваме си и пием ментов чай. Надолу пък си купувам сусам. Вкусен е – по-твърд и малко по-сух от онзи, който си спомням от моето детство.
Връщаме се долу и се отдаваме на мързелив късен обяд в ресторант край реката. Привечер сме обратно в Маракеш.