Ако Европа въобще успее да излезе от тази криза, вероятно ще последват две неща.
Първото е ясното осъзнаване, че политическите механизми за взимане на решения са много далеч от оптимални и ефективни. Пазарите, светът и гражданите виждат и оценяват съюза като нещо единно и интегрирано, но самият той не успява да се субектира адекватно и да влезе с тях в равнопоставено общуване. Доверието, ултимативно, се дава на онези, които имат самосъзнание. Трябва да знаеш кой си, какви са ти целите и ценностите. Само така можеш да останеш фокусиран в критична ситуация. Теоретично е ясно, в живия живот – не съвсем.
Второто е следствие. Държавите ще загубят още от своя суверенитет. Това не е задължително лошо, макар че сигурно ще създаде тактически проблеми за всички и ще е нужно пренагласяване на много процеси.
Същинският проблем е, че това евентуално подсилване на рационалността ще стане за сметка на маргинализиране на гражданското участие. Рационалността ще победи, откъсвайки се от своя първичен източник. Няма как това да бъде дългосрочно устойчиво.