Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.
От Маракеш до Казабланка с влак пътуването отнема три часа и нещо. Имаме билети за първа класа – разликата в цената не е голяма и осигурява гарантирани места и по-добър комфорт. По гарите и в самите влакове пускат съобщения по високоговорители, които винаги са на арабски и френски. Същата двуезичност се отнася и за всички табели, разписания и информационни табла.
Френският не е официален език, но поддържането на активната му употреба, по всичко личи, е държавна политика. Учи се задължително в училище, използва се за всякакви указания и упътвания в публичните пространства, може да бъде чут по радиа и телевизии съвсем произволно, без субтитри и примесен с арабския. Така и не ми става ясно дали политиката поддържа това двуезичие или наличието му предполага и съответните политики. Във всеки случай изглежда, че има и известна историческа инерция – такова е било отношението между берберските диалекти и арабския, после между местния арабски диалект и така наречения стандартен арабски. Така или иначе, това положение на нещата значително улеснява ориентацията ни.
Никой не нарича Казабланка с пълното й име. За всички градът е просто Каза. Пристигаме на Каза Воаяжьор – една от общо петте гари, сигурно най-голямата. Поне половин час преди това влакът се е движил покрай града. Линията е оградена с високи стени. Дори и те, обаче, могат да се пресичат. Например със стълба.
Мини такситата тук, изненадващо, са червени, за разлика от Маракеш. Отправяме се към предварително набелязан хотел. Няма, обаче, интернет, освен това изглежда не съвсем приветлив. Решаваме да търсим друг. Попадаме на един в доста колониален стил. Понякога дори и за цената на хотелите можеш да се пазариш. Отсядаме тук, но се оказва, че дори и със спазарената цена не си струва – безжичния сигнал не стига до четвъртия етаж, поддръжката не е особено старателна, а няколко клуба долу озвучават обстановката до късно през нощта. Има потенциал за много повече – самата сграда е хубава, разположена в центъра на града.
След обяд е време за разходка и първоначална ориентация. Медината е малка и мизерна, макар и на брега на океана. Не си струва. Хаосът и мръсотията на останалите централни части не носят никаква екзотика. Има много сгради, които подсказват колониална история, но повечето са запуснати до степен, в която е изненадващо, че всъщност са обитаеми. Паралелно с това има модерни офиси и хотели, но дори и те не стоят претенциозно.
Вчеряме след полунощ. Центърът е все още жив. Изглежда безопасно.
На следващия ден се отправяме към джамията Хасан ІІ. Според пътеводителя ни е добре, че са я простроили преди десетина години, защото иначе Каза не е имала никакви забележителности. Липсата сигурно е била неприятна, но за смислеността не съм много съгласен – замисълът и изпълнението са безумни. Това всъщност е огромен комплекс, който по неофициални оценки е струвал над половин милиард долара. Освен джамията и огромния прилежащ площат има две други големи сгради, едната от които действа като някакво училище по изкуства и занаяти.
На няколко пъти всеки ден има турове на френски, английски, испански и италиански. Джамията е третата по големина в света, след тези в Мека и Медина, а минарето й е най-високото действащо. Мюезинът се качва с асансьор. Вратите са толкова големи и тежки, че се отварят със специални електрически устройства. Побира 25 000 души вътре и още 80 000 на площада, което се случва по големите празници. Иначе идвали по няколко стотин души на ден. Има специална противоземетръсна конструкция, макар че, казват, Каза не била в земетръсна зона. Куполът е подвижен и може да се отваря. Има подово отопление. Част от джамията е над океана, в съгласие със седмия стих от сура Суд (Той е, Който сътвори небесата и земята в шест дни, и Неговият Престол бе върху водата, за да ви изпита кой от вас е по-добър по деяние. И ако кажеш: “Ще бъдете възкресени след смъртта”, онези, които не вярват, непременно ще рекат: “Това е само явна магия.” – Коран 7:11). Всички материали са от различни места в Мароко, освен многотонния полюлей в средата и някакви други детайли, които били от Италия. В подземието има хамам, който не функционира, но демонстрира как много други джамии имат подобни прилежащи постройки и бизнеси, които им помагат да се издържат. Архитектът е французин, бил приятел на Хасан. Хасан е бащата на сегашния крал. Решил да строи тази джамия и помолил мароканците да му помагат, кой с каквото може. Повечето щуротии, свързани с проекта, май са негови хрумвания. Много пъти ни повтарят клишето за съчетаването на модерността и традициите.
Клишето, обаче, не работи много добре в контекста – кварталът до джамията е един от най-мизерните. Турът вече е приключил, но оставаме още малко на площада отвън и се наслаждаваме на нечовешките пропорции и на Атлантика. След това се отправяме към мизерния квартал и хващаме такси към Корниш.
Корниш е най-богатата и уредена част на града и се намира надолу по брега. Основното в него е крайбрежния булевард – пълен с кафенета, ресторанти и хотели, популярно място за разходки и плажуване. Дори и в началото на януари е достатъчно топло за един ентусиазиран сърфист в океана и за разходка по пясъка – там, където го има. Останалата част от брега явно е била скалиста, докато не са я бетонирали, за да я превърнат в частни плажове с басейни, достъпът до които се таксува. Изглежда неприятно грозно, но си струва да се съзерцава. Условия за последното създават безкрайните редици от заведения покрай булеварда. Сядаме в едно и се подлагаме на проветряване.
В квартала има и някакво кино, но графикът на прожекциите не ни урежда. Решаваме да се върнем към центъра и да видим още от града. И изненадващо попадаме на приятно място – площад Мохамед V. Този последния пък е дядо на сегашния крал, който е кръстен на него и носи следващия номер.
Наблизо, сред хубави градини и приятно утихнали улици, намираме и една изоставена катедрала. Пред нея младежи играят футбол. Катедралата е олющена и заключена.
Привечер, след като все пак сме изгледали дублиран на френски холивудски филм в киното близо до хотела, предприемаме дълга разходка по кварталите. Има безкрайни редици от сгради, които изглеждат изоставени или не съвсем достроени. Повечето от тях, все пак, са обитавани, но улиците са пусти, няма квартален живот. Това се променя едва, когато наближим отново централната част около Площада на Обединените нации, който е до медината, пристанището и прилежащата й гара. Казабланка е голям град – четири милиона жители. Изглежда това е градът, в който наистина можеш да живееш самотно в Мароко. Излъчва автентична тъга. Разбирам, че това е една от причините, поради които съм искал да го видя.
Третия ден от престоя ни всъщност е посветен на Рабат. Ще отидем там сутринта и ще се върнем привечер. Каза Пор е гарата, която ни трябва – същата, която е до пристанището. Намира се на десетина минути от хотела.
Пътуването е около час. Гарата, на която слизаме, е разположена доста централно и не ни се налага да търсим таксита. Стигаме до медината, пресичаме я и стигаме до казбата. Случва ни се тъкмо това, което Лоунли Планет за Мароко ни обещава – местен хитрец се залепва за нас и се опитва да ни убеди, че трябва да ни придружава, понеже иначе ще затворят скоро и няма да можем да разглеждаме. Всъщност, макар и много особена, това е напълно функционираща част от града и няма какво да й се затваря. Впускаме се в лабиринта от тесни улички със сгради, боядисани в ярко синьо.
Съвсем в края на крепостта се открива прекрасна гледка. Гледаме от дясната страна на устието на Бу Регрег, която отделя Рабат от Сале – формално друг град, а иначе нещо като предградие. Сале, казват, бил доста по-традиционен и различен от столицата. Ограден е с крепостни стени. Дълга ивица току под тях, по склоновете, които се спускат към брега, е заета от гробища. Ако погледнем на ляво, ще видим гробищата на Рабат. Би трябвало да има някаква концепция в това разположение, но не мога да я схвана.
Отиваме към другия край на крепостта, за да видим андалуските градини и да поседнем в традиционното кафене, което се намира до тях. Ментов чай и черно кафе май са единствените неща, които предлагат.
Връщаме се към централната част на Рабат и хвърляме поглед към кралския дворец. Виждаме само високите му стени – не може да се влиза. И тук има катедрала – по-спретната, но все така заключена. Рабат е доста по-подреден от Казабланка. По много улици текат ремонти. Не излъчва тъга, което ми се струва, че го прави по-скучен за живеене.
Влакът трябва да дойде в 6, но съобщават за закъснение от около 30 минути. В крайна сметка не идва въобще и хващаме следващия. Такива непредвидени развития са нещо, с което иначе добре измислената система не се справя въобще.
Първа класа е пълна с бизнес хора – смартфони, лаптопи, вестници, документи, телефонни разговори. Повечето говорят на френски, някои май са си французи.