Мароко: Нова година в Маракеш (30, 31 декември)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

На сутринта се запътваме към новата част на града. Целта е да стигнем до гарата и да си купим билети за Казабланка за след няколко дена. Изживяването е успокояващо. Откритите пространства са повече, градът изглежда достатъчно подреден, макар и не особено вълнуващ, тълпите не са толкова заливащи. Има отделни неща, които подсказват разкош – хотели, дворци, градини, повечето оградени с онези високи стени. Ориентацията е лесна, има няколко големи булеварда.

Гарата е хубава и добре уредена, всякакви съмнения относно удачността на железопътния транспорт отпадат веднага. Всъщност между градовете така и не пътуваме с автобуси, така че не мога да направя сравнение. Но гарите и влаковете са поддържани и в общи линии на железниците може да се разчита.

Купуваме билетите и се връщаме обратно, като по средата се отклоняваме по друг булевард. Още дворци и хотели, изглежда също, че продължават да строят, но не много интензивно. Връщайки се на познатия ни път, попадаме на нещо, което наричат Сайбър парк. Онова, което го прави кибер, е доста глупаво – някакви терминали със стар уиндоус и тъчскрийн, които не вършат никаква работа. Прехласване по някаква евентуална модерност, която е всъщност недостъпна и безсмислена. Някой е решил, че ще внуши някакви неща някому, като потроши известно количество пари. Подозирам краля. За сметка на това я има изложбата „Земята отвисоко“ – същата, която беше на моста до НДК преди време. По принцип парковете и градините в Маракеш са хубави и поддържани.

Връщаме се в медината следобяд, разхождаме се и продължаваме да проучваме и да свикваме с обстановката. На Джемаа ел Фна е все така лудница. След досаден и дълъг разговор обещаваме после да се върнем да ядем на щанд 117. По-късно, обаче, ни отвлича един симпатяга от 114. Този от 117 ни гледа накриво и се сърди.

Отново слушаме музикантите на площада. Привършвам вечерта на покрива на хотела. Около полунощ се появява човек от персонала и казва да загася и заключа, когато си тръгвам. Вечер не е много топло. След още час-два отивам да спя, но градът още е буден и шумен.

Първата ни задача за последния ден на годината е да отидем към южната част на медината, за да видим крепост, която навремето е била издигната от Саадитите. Това е друга от династиите, които са владели Мароко. Тяхното време е 16 – 17 век. Те се утвърждават с успехи срещу португалците. На тях и на следващата династия също се дължи факта, че експанзията на Османската империя в Северна Африка спира до сегашен Алжир.

Самият дворец е построен от Ахмед ал Мансур Даби и е довършен в началото на 17 век. Казват, че имал 360 стаи и бил много разточителен. Сега са останали само няколко помещения, а външните стени ограждат едно доста голямо пространство, в което си личат някогашните хубави градини с фонтани и басейни. Богатството на двореца е било пренесено от следващата династия, управлявала Мароко, в Мекнес, който те направили своя столица.

Родовата гробница на Саадитите е отстрани и била преоткрита по странен начин в началото на 20 век. За да има нещо различно от гробове и руини, в неголяма стая в дъното на двора тук са пренесли възстановения оригинален минбар от джамията Кутубия, изработен още в началото на съществуването й. Минбар е мястото, от което имамът изнася своята проповед преди петъчната молитва. Това всъщност е дървена конструкция, която представлява нещо като стълбище, от което проповядващият да може да се вижда и чува от всички присъстващи.

Не е ясно защо този минбар е тук. Надписите подсказват, че е бил в употреба до някое време миналия век. Очевидно са преценили, че е прекалено ценен и трябва да бъде пазен по по-специален начин. От друга страна, тук не личи да е много обгрижван и стои неадекватно – самотен и без контекст. Изработката е очевидно старателна и майсторска. Но дори и възстановен, следите на времето си личат.

Иначе тази крепост е мястото, където зимуват нашите щъркели.

Връщаме се на площада и обядваме. Следващата цел са няколко забележителности на север от суковете. Това е по-лабиринтната част на медината, отново се губим.

В къщата на някакъв бивш министър, възстановена наскоро, са разположили музея на Маракеш. В двора му има кафене. Човекът, който се разпорежда тук, е дама на средна възраст, която седи пред бара. Има нейни снимки с краля от откриването, направено преди няколко години. Самата къща е хубава, но концепцията ми напомня на някои от нашите провинциални музеи – няма много съществени неща, експозицията се състои от случайно подбрани експонати, предимно от 19 и 20 век, и ако нямаше известно количество фотографии от онова време, би имало нужда от доста въображение и предварително подготовка, за да може човек да си общува с историята.

Отстрани има джамия, която явно също носи историческа стойност, но е действаща и недостъпна за туристи.

За сметка на това медресето, което навремето е било към нея, сега е просто възстановка и може да се разглежда. Интересно е човек да си представи образователния процес тук и да го отнесе към претенциозните изказвания за образователната традиция, която то представлява. Помещенията са предимно празни, на втория етаж има две стаи, които са възстановени и оборудвани по начин, който да даде по-ясна представа за живота и дейностите на обитателите.

Посещаваме също бивша страноприемница, която сега е превърната в културен център. В момента има изложба. Няма общо с историята и традицията – някакъв художник, май чужденец, е пътувал много и е натрупал картини, рисунки и колажи от всякакви странни неща и ги нарича тетрадки. Категорично не ми харесва.

Пак срещу джамията има и някакъв монумент. Никой не знае за какво точно е служил. Изглежда това е единствената сграда, която е построена от Алморавидите и е останала неразрушена от Алмохадите.

Връщаме се към хотела и преди да се приберем минаваме през туристическа агенция, която сме набелязали преди това, за да уредим пътуване за следващия ден. Дори тук цените подлежат на договаряне.

На самата нова година съм в риада. Непозната французойка е първата, която ми казва „Bonne année“. Самият град, дори в дванайстия час, не се грижи да е празничен. Чуват се само възгласите на туристи, които явно се ориентират по часовниците си.

Мароко: Първи впечатления (29 декември, Маракеш)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Кацаме в Маракеш на 29 декември с ранен полет от Лутън. Изминаваме разстоянието от самолета до терминала пеша. Наслаждавам се на слънцето, което ме кара да се усмихвам. Начинът, по който Лондон ме е накарал да се облека, е съвсем неадекватен.

Винаги съм имал някакъв ирационален интерес към Мароко и отдавна искам да го видя. Когато моментът настъпва, е вълнуващо.

Нареждаме се на опашка, за да ни проверят паспортите. Опашките са дълги, движат се неравномерно, някои гишета затварят и отварят изненадващо. Служителят набира на компютър паспортните данни и информацията, която съм попълнил в анкетната карта. Получавам печат с голям, отчетлив номер на влизане, който ще ми го искат по-нататък по хотелите. На края на коридора полицай проверява дали всъщност имам номер. Това представител на институция да проверява дали друг представител на същата институция е свършил нещо по нужния начин, ще се случва и по-нататък.

В салона за пристигащи има един банкомат с дълга опашка, така че ползвам услугите на обменното бюро отсреща. Терминалът е хубав – светла и приветлива сграда. Хващаме такси до хотела за фиксираната туристическа цена, която ни казват. Пазаренето по принцип е на почит, но с таксиджиите въпросът стои по друг начин. Шофьорът всъщност е разбрал къде е хотелът ни само приблизително – просто ни оставя на Джемаа ел Фна и ни посочва някаква тясна уличка, по която се предполага, че ще трябва да го намерим. След известно лутане, питане и отклоняване на десетина предложения за други хотели, намираме по-удобен път към нашия.

Маракеш е червеникав. При това не само като специфичен акцент. Нови и стари сгради, хотели и блокове, високите стени, които ограждат много от дворците и имотите, всички са в някакви нюанси на керемиденото. Стои толкова впечатляващо и същевременно естествено, че съм склонен да припиша този цвят на Мароко въобще. По-късно разбирам, че не е така – това е просто цветът на Маракеш.

Хотелът ни се намира в пресечка на може би най-оживената пешеходна улица, която тръгва от Джемаа ел Фна. Самата пресечка, обаче, е широка не повече от метър и половина. Въпреки това на нея има няколко хотела, една баня, магазини и постоянно присъствие от кибици. Оказва се попадение – приемлива цена и качество, стратегическо разположение и характерен по всички критерии. Както много други сгради в Маракеш и на други места в Мароко, хотелът ни всъщност е риад.

Риад означава градина. Това е открито към небето пространство, което обикновено е оградено отвсякъде от самата сграда. Първоначално е малко объркващо за моята пунктуалност, но се оказва, че така наричат и градината, и къщите, които имат такива градини. Допълнителен момент е, че в някои съвременни интерпретации риадът е всъщност покрит с навес или друга покривна конструкция. Последното, обаче, не се отнася до нашия хотел.

Неговият риад е открит, има неработещ фонтан в средата, зеленина и маси наоколо. Коридорите по горните етажи са същевременно балкони към градината. Вратите са дървени, не много високи и тесни. Толкова тесни, че е по-удобно да се отворят и двете им крила, за да се влезе. Усещането е наистина различно. Звуковият и визуалният контакт с другите обитатели е по-директен. Някои биха нарекли това домашна обстановка. Посетителите наистина се стараят да са по-тихи.

Този маниер на строене, оказва се, има нещо общо с римските вили и техните атриуми. От една страна, по мароканските земи е имало римски градове като Волубилис, за който ще стане дума по-късно. От друга, когато Алморавидите завладели Андалусия през 11 век, казват, че използвали тамошни архитекти и за начинанията си в Северна Африка, с което са били пренесени и доста от тогавашните испански архитектурни елементи. Топлият климат и липсата на сняг, разбира се, са допълнителен фактор, който прави удобствата на този вид строителство много повече от недостатъците.

Покривът на хотела е всъщност тераса. Не много обгрижвана, но също оборудвана със зеленина и маси и приятен изглед към другите покриви-тераси наоколо. Място за поднасяне на закуската сутрин и за пушене и разговори вечер.

Тези покриви са друга характерност на традиционната архитектура. Местният бизнес, съответно, я експлоатира активно и ги пълни с кафенета и ресторанти. И понеже ориентацията не винаги е лесна, тези заведения имат множество улични агенти, които размахват менюта и тормозят туристите за вечеря или кафе.

Отиваме към Джемаа ел Фна. Това е централния площад в медината – голям, постоянно пълен с хора, шумен и оживен. Явно гледам и се държа доста неориентирано – първото нещо, което ми се случва, са няколко змии провиснали на врата ми. Площадът е пълен със змиеукротители. Някои си седят и ги укротяват със свирня, други ги размятат наоколо и дебнат за туристи, върху които да ги метнат. Задължително следват преговори за количеството пари, които тази изненадваща услуга струва.

Други типажи по това време на деня са младежи с маймуни, продавачки на сладки, жени, които рисуват с къна, продавачи на вода в специфични одежди. Има и всякакви находчиви атракции, невинаги интересни, но често рекламирани шумно.

По-късно, когато се свечери, ще се появят музиканти и разказвачи, около които се оформят плътни кръгове от зяпачи и слушатели. Когато свирят звучи чудесно. Но има и дълги прекъсвания с обяснения и призиви за бакшиш.

Част от площада е зает от щандове – разнообразна храна, портокали, десерти, подправки и сушени плодове. Цялата тази дандания се възползва от туристите, но не е организирана изрично за тях. Самите жители на Маракеш също ядат, пазаруват и се забавляват тук.

Тръгваме по случайна улица навътре в медината. Май не сме я подпрали добре. По-нататък ще видим много по-симпатични улички, но конкретно тези активно представят неприятната страна на клишето за екзотичните ориенталски аромати. Там някъде, все пак, намираме хубав ресторант, спретнат, донякъде дори европеизиран, леко отстранен от врявата.

По-късно привечер пием кафе срещу Кутубия – най-голямата джамия в стария Маракеш. Името идва от арабската дума за книга – навремето около нея имало пазар за ръкописи. Преди нея на същото място имало друга джамия, построена от споменатите Алморавиди – основателите на Маракеш. Век по-късно тяхната династия западнала, Маракеш бил завладян от Алмохадите, които изглежда разрушили почти всичко в града и го издигнали наново.

Чуваме вечерния езан. Звучи ми изненадващо. По-нататък затвърждавам това впечатление – тук призивът към молитва е именно това – призив. Мюезинът предимно вика и орнаментите и музикалността, които могат да се чуят другаде, почти липсват.