Етикет: гибралтар

Микроклимат

На изток небето е чисто, но над скалата виси тъмен облак, гъст и мръсен, почти като дим от пожар. Вятърът го насилва на запад, но той се е хванал за върха и не се пуска. Такова беше времето днес. Като някакъв странен политико-природен символизъм, Гибралтар си има собствен микроклимат и не е в особен синхрон със слънчевата Андалусия.

Междувременно получих имейл с молба да разкажа за обикновения живот тук, за кафенетата, атмосферата и хората. На стената в хотелската ми стая е окачен акварел. Под стъклото не мога съвсем да усетя текстурата, но ми се струва, че не е репродукция. Площад посред слънчев ден с опънати големи чадъри, маси и изправени хора. Пластмасови столове и подвижни табели, от онези, които се поставят сутрин пред някой търговски обект и вечер се прибират. И една от онези големи бетонни чинии, в които отглеждат площадни цветя. Кой знае защо тази е боядисана в черно. Заглеждам се по-подробно в картината за първи път, а живея с нея вече две седмици. Такива са нещата в Гибралтар – позволяват да не ги забелязваш и не са способни да те пленят.

Две седмици

След няколко часа трябва да тръгвам на работа. Дори съм си наумил преди това да се кача до ресторанта на последния етаж и да закусвам, което май съм правил един или два пъти откакто съм тук. Този път трябваше да бъда в апартамент поради по-дългия престой от почти месец, но се оказа, че няма свободни. Все едно, вече ми се струва, че почти живея в Гибралтар – навлезнал съм в нормалния си ритъм – нощи, в които непланирано пропускам да спя нормално, уикенди, които прекарвам в безсмислени занимания, спорадични ходения до офиса в необичайно извънработно време. Отчасти се надявах нормалния ми ритъм тук да е наистина нормален, но явно личностното надделява над средата.

Ето накратко няколкото интересни неща през последните две седмици. Първото е, че дойдох без паспорт, забравяйки, че ще ми трябва за евентуалното пътуване до Мароко, което съответно пропадна. Гостувах на колега в Алкаидеса. Не за да играем голф, както може да се предположи, а на великденска вечеря, която беше такава само поради деня, в който се случи. Денят в частта си, която наричат „нощ“, продължи в близкото казино, където никой нищо не загуби, и приключи на границата, където открихме работещо заведение за хранене тип американска закусвалня. В събота се качихме на скалата. Там има маймуни, тунели, пещера, и гледка. Видяхме ги всичките и беше интересно.

22 градуса

Днес срещите ми започват в девет сутринта, а последната е някъде към седем. Повечето хора са достатъчно решителни. Няма много увъртания, стига рамките да са очертани достатъчно ясно. Хвърча между двата офиса, които са на около половин километър. Сутрин и вечер извървявам към два километра, които включват известна денивелация – от морското равнище до към петдесетина метра над него. Всичко, което може да ми потрябва, е по този път. Всъщност това е и значителна част от самия Гибралтар. Другата страна на скалата – източната, откъм Средиземно море – не е много населена и застроена.

Минава шест, температурата е 22 градуса, грее слънце, улиците и площадите са пълни с хора. При добро желание човек може да отиде на плаж след работа. Малко е объкващо – някои хора са с якета, други по тениски. Чува се предимно испанска реч. По-късно вечерта испанците ще минат от другата страна на границата и улиците ще запустеят, за сметка на кръчмите. Но дори повечето от тях, по добра британска традиция, ще затворят към полунощ.

Хотел Скала

Е, денят все пак завършва хубаво. Хотелът е чудесен. Rock Hotel – намира се съвсем до Скалата, откъм пристанището. Ето това се вижда от прозореца:

Чувам пристанището. В стаята ухае на лавандула. Много е ретро, но по един съвсем сдържан начин. Във ваната има жълти гумени патенца 🙂

Малко сухи факти за Гибралтар

Бях обещал да разкажа за Гибралтар. Понеже мина известно време от пътуването ми дотам, ето някои откъслечни неща.

Гибралтар е полуостров – в най-южната част на Иберия, съвсем до Африка. Отсреща е Мароко, което се вижда само ако заобиколите високата скала по средата или се качите върху нея. Интензивно застроената част, обаче, гледа на запад и север, към Испания и Гибралтарския залив. Името означава Планината на Тарик, който е първият арабин, завладял европейска земя в началото на осми век.

Гибралтар е британски от около 300 години. Война с Испания, мирен договор, британците се настаняват там. В последствие – много войни, чрез които Испания иска да си върне контрола, все неуспешно. През цялото време отношенията са били обтегнати, но при Франко сухоземната граница – километър и нещо – е напълно блокирана за 17 години. Комуникациите през този период са били възможни само по въздух и вода.

Местното население е около 30 000 души. Имало е и испанци, но са се изнесли при началото на блокадата. Доста чужденци работят за международни компании, базирани там заради данъчния режим. За малко над седмица бях в тази роля и усещането беше относително приятно.

Откъм Испания е Ла Линея – два пъти по-голям от Гибралтар. Спокойно се стига пеша за пет-десет минути, като за целта трябва да се пресече пистата на летището. Има граничен контрол, тъй като Гибралтар, като британска територия, не е част от Шенгенското споразумение. Всъщност документи проверяват само формално, основната интрига е в пренасянето на цигари и алкохол, които в сравнение с Испания са много по-евтини.

Понеже полетът ми беше до Малага, успях да видя и средиземноморското крайбрежие на Андалусия. Следващия път ще трябва да му отделя повече време. Също и на Мароко.