Категория: principia

Напук на множеството злободневни политически теми и на реалната неспособност на властта и политиците да произведат какъвто и да е смисъл, ще изложа една стратегическа идея.

Парламентът и върховните съдилища трябва да се преместят във Велико Търново. Символично е, пък и не им трябва летище в непосредствена близост. Правителството и централната администрация – в Пловдив. Градът има добри комуникации и пространство за растеж.

Радикална промяна, но може да се осъществи за няколко години при добра организация. Финансирането сигурно може лесно да се покрие от цената на освободените имоти. Законови пречки няма. Единственото споменаване на София в Конституцията е чл. 169, който казва, че тя е „столица на Република България“. Толкова.

Положителните ефекти ще са много.

Принципни съображения:

• Централизирането е вредно.
• Властта трябва да е по-далеч от реалните пари в икономиката, ако трябва и физически.
• Властите трябва да са по-далеч една от друга, това дисциплинира комуникацията.
• Има дори евентуални косвени ползи за развитие на елекронното правителство, намаляване на административните пречки пред бизнеса и т.н. Сега администрацията си мисли, че ако хората имат нужда от нещо, трябва да ходят при нея. Тази нагласа трябва да се преобърне.
• Властта трябва да харчи по-малко, в по-малки градове е по-евтино.
• Част от нагласата за привилегированост идва от усещането, че си в центъра на всичко. На чиновниците трябва да им се внушава скромност.

Локални съображения:

• София ще стане малко по-нормален град. Ако се използва случаят, дори могат да се прокарат необходимите промени в градоустройството.
• Велико Търново и Пловдив ще спечелят икономически. Бизнесът в София е достатъчно динамичен и може да поеме освободения човешки и организационен ресурс.
• Току виж и съответните местни университети си повишили нивото. На централната администрация ще й се наложи повече да разчита на техни кадри. Това не е задължително лошо.
• Медиите ще престанат да мислят, че България е София.

Не виждам защо да не стане. Много по-радикално и по-смислено е от това да се променя Конституцията, за да се проведат едни избори в един и същи ден. А радикални и смислени промени са ни крайно наложителни.

– Има проблем с дисциплината в училищата, – казали си в министерството на образованието. – Какво да направим? Хайде да позволим на учителите да гонят непослушните и да въведем оценка, която да казва кой ученик има лошо поведение.

Измислили чиновниците това и сега се чудят какви да са евентуалните следствия и приложения. Истината е, че няма нужда да се чудят, защото са ги обезсмислили предварително.

Преценяват учителят, директорът или учителският съвет, че даден ученик не се държи добре. Какво да се прави? Ученикът е разумно човешко същество и поведението му има човешки основания. Може би има проблеми в семейството и компенсира с агресия. Може би е имал травматично преживяване, повлияло върху начините на социализация. Може би културната му среда във и извън училището са в силен дисонанс и има трудности с ориентацията по отношение на норми и ценности. Вместо да осмислят основанията и да вменят отговорност на училището да влезе в диалог с тези деца, да представлява обществото с неговите ценности и постижения пред тях, чиновниците решават да слагат оценка и да й търсят последствия.

Например можело това да повлияе при приема в гимназиите след седми клас. С което ни се казва, че хората (било то и „подрастващи“) не се променят и е добре да отрежем отрано възможностите пред тези, които сме решили, че са лоши. Защото те ще си останат такива.

Невероятен мисловен процес е протекъл при измислянето на този проектозакон, няма що.

Текущите политически интриги са подходящ повод да се каже отново, че има системен проблем в българската държава. Казването не е ново. Предлагам нова интерпретация.

Институционалната система и политическите процеси са настроени по начин, който не допуска проява на съвест. Не е вярно, че всички по подразбиране са лоши. Това, което е лошо, е на системно ниво. Няма добра партия. Няма добра институция. Парламентът, правителството и съдът работят лошо. Как през всичките тези години тези констатанции постоянстват?

Любителите на конспиративни теории тук трябва да получат някакво признание. Да, има немалко субекти, които правят неща и задават посоки задкулисно, без публично заявен интерес. От друга страна, да се смята, че този процес е централизиран и всичко се консолидира в една единствена воля ми се струва абсурдно. Диалектиката на политическия процес предполага, че сблъсъците между задкулисни интереси постепенно трябва да произвеждат публично видимо развитие и да дават по-голяма устойчивост на разумността.

Защо това не се получава? Защото няма нито един елемент в системата, който да снема прикритата и потисната виновност в рефлексивно самосъзнание.

Не някой конкретно, всички заедно трябва да се почувстваме виновни. И да намерим начин да проявяваме съвест.