Нека продължим обсъждането на проекта за Закон за училищното образование с преглед на правилата за финансиране, които той предлага.
Ваучерите
В публичното пространство се говори за така наречените ваучери. Трябва да се каже, че училищното образование в България вече се финансира чрез “ваучери”, които в нормативните документи се наричат “единен разходен стандарт”. Щекотливият въпрос тук е дали и как тази система на финансиране да включва и частните училища. Текстът, който пряко урежда този въпрос, гласи следното:
Образованието и обучението на български граждани в частните училища може да бъде частично поето от държавата, чрез изплащането на държавния единен разходен стандарт за един ученик при условията и по реда на този закон.
Нужно е внимателно вглеждане в детайлите на тази норма.
На първо място, тук се говори за български граждани. Според проекта образованието в държавните училища е безплатно (т.е. финансирано от държавата) не само за българските граждани, но и за тези на Европейския съюз, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн като членове на Европейското икономическо пространство, както и Швейцария, която има аналогични споразумения със съюза. Въпреки евентуалните съображения относно справедливостта, тази изричност в сегашния европейски контекст ми се струва нормална.
Какво ще рече, обаче, че “може да бъде” поето? При какви условия може да не бъде? Ако частното училище не желае (каква е процедурата да пожелае) или ако министърът или правителството решат (каква е процедурата да решат)? Във всеки случай изглежда, че проектът оставя някаква условност. Би било много недалновидно тази условност да заработи надолу по нормативните уредби. Ако някой иска да предлага частно образование, трябва да му се гарантира ясна и стабилна регулаторна рамка. Това не е въпрос, който трябва да се решава на ниво политически кабинети.
Не е ясно и уточнението “частично”. Това явно не означава, че (може да) се дава само част от разходния стандарт. Но дали държавата иска да задължи частните училища винаги да определят такси по-високи от този стандарт? Или презюмира, че те винаги трябва да имат и други източници на финансиране? Или “поемането” на “обучението и образованието” в частните училища не може да се сведе само до финансирането и задавайки тези въпроси проявяваме неразбиране към понятийните обеми, с които законотворецът работи?
Във всеки случай, такова финансиране трябва да става “при условията и по реда на този закон”. Това ще рече, че изчисляването на стойността на “ваучера” се прави по формулите, разписани в чл. 172. Кой, обаче, е финансиращият орган? Обикновено това е общината, но в някои случаи може да бъде и държавата. Може ли да има частни училища с държавно (а не общинско) финансиране?
В този вид нормата създава проблеми, вместо да въвежда ясна политика. Извън нея, проектът не предвижда особени промени в системата на делегирани бюджети и определянето на единните разходни стандарти.
Справедливостта
Дали проблемът за финансирането на частни училища е конституционен или не, е спорен въпрос, независимо какво мисли Комисията по дискриминация. Тук трябва да се отиде отвъд тълкуването на буквата и да се запитаме какво е справедливо.
Със сигурност справедливостта не страда от самото намерение на държавата да финансира получаването на образование от легитимни частни институции. Въпросът е как, при какви условия и с оглед на какви политики и ценности това да се случва. Бойко Пенчев има коментар в Дневник в тази посока, но това, което препоръчвам, е внимателното прочитане на текстовете на Йонка Първанова в текущия дебат в онлайн изданието на Капитал. Там тя защитава позицията “Не”, с уточнението “в настоящия момент и настоящата ситуация в образователната система”. Със същия успех тези позиции могат да бъдат четени като “Да”, с уточнението “при внимателна регулация, гарантиран достъп и фокусиране върху същността и качеството на образователната услуга”. Тезите на опонента й си струва да бъдат четени като справочен материал, тъй като дават формули и примери без навлизане в детайли.
Фактът, че Йонка Първанова с основанията, които излага, защитава позицията „Не“, показва недоверие в способността на министерството и въобще на политическото представителство и законотворческия процес да регламентират въпроса по подходящ начин. Проектът, който обсъждаме, по никакъв начин не работи в полза на такова доверие, най-малкото защото не се дискутират основания и детайлни намерения. Можем само да предположим, че се застава на принципната позиция, че спазването на образователните стандарти е единствено и достатъчно условие.
Това е класически въпрос за политическа идеология. Без да влизаме в идеологически полемики, трябва да се каже следното. Ако държавата именно като държава, от името на цялото общество, иска да прави образование, да поема отговорности относно образованието, не е достатъчно да зададе стандарти. Образованието не е нещо, което просто и само се дефинира. Тези отговорности или трябва да се поемат, или да се делегират на други субекти.
Благодаря ти за последните два поста, Юнуз! Радвам се да чета смислени неща, а все по-рядко попадам на такива в български блогове.
И още един спомен ми навя: http://lydblog.wordpress.com/2007/09/26/stotinka/
Надявам се да открия и да ти пратя видеото с един интересен дебат (около час мисля) за това дали е хубаво, дето в Австралия правителството финансира и частното образование. Интересно е да се научи повече и за т.нар. charter schools в САЩ.
Здравей, скъпи Юнуз,
Много благодаря за последните постове. Много информативни и концептуални са.
На мен цялата тази работа не ми е много приятна и се въздържах от участие в дискусията.
Както и да е. Ще се опитам сравнително накратко.
Образователната политика е част от практическата дейност и е задължително да бъде предшествана от практическа философия.
В случая няма много практическа философия, а едни кухи лозунги и априоризми за „частното“ и „държавното“, с които от позицията на силата и парите (money and the power, power and the money, както припяват рапърите) бяха дамгосани всички, които се опитаха да кажат нещо – в дебата в „Капитал“ особено.
Като родител на две деца искам да допълня, че преди да се води дебат in abstracto, не е лошо да се види как стоят нещата in concreto.
Преди може би две години колегата Пламен Митев – предишният декан на Историческия факултет на СУ – писа в статия в понеделнишката колонка в „Сега“ какви са впечатленията му като родител на три деца, които са учили в три от софийските „елитни“ гимназии и от техните приятели и съученици, които са учили в други, също толкова „елитни“.
Нашите деца до този момент, както знаеш, учиха в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“, известно като „Бастилията“.
„Бастилията“ е базово училище на нашия университет, което ще рече, че в нея се провеждат учебните практики на студентите, които придобиват учителска правоспособност в СУ.
Моите впечатления като родител са същите като на колегата Митев: дори и в най-най-реномираните софийски „елитни“ има чудовищно текучество на учители, особено по западни езици.
Особено в езиковите паралелки, в които по учебен план би трябвало първият чужд език да се изучава точно толкова, колкото и в езиковите гимназии.
Да не говорим за невъзможността за намиране на постоянни преподаватели по втори чужд език. Невероятен рекорд ще постави онова софийско училище, в което се е случило в една и съща учебна година обучението по чужд език да е било водено от по-малко от двама преподаватели!
На Теди от пети до седми клас испански като втори чужд език му е преподаван от около 7 различни преподаватели, а английски като пръв – от 6. На Леда от първи клас досега (края на 9) английски й е преподаван от 10 души.
Не е необходимо човек да е особено досетлив, за да се сети, че английският в много училища – особено в начална и прогимназиална степен – се преподава от останали безработни русисти, които знаят и говорят английски по-лошо от повечето ученици.
Преди да се водят високотеоретични дебати за конституционната равнопоставеност и прочие бла-бла, някой трябва да се осмели да каже, че дори и в най-„елитните“ столични държавни гимназии учениците изобщо не получават конституционно гарантираното си образование, защото учители просто няма.
Всички добри филолози „по определение и по предполагане“ знаят отлично най-малко по два чужди езика и работят в частния сектор за заплати, няколко пъти по високи от тези, които им дава държавата дори в „елитните“.
Не е само това.
Момчетата, които примерно идват от Испания да преподават испански като форма на отбиване на служба, също получават съвсем същите заплати като български учители (за периода), а ние, родителите събираме волни пожертвувания, за да им плащаме наема за квартира.
Резултатът: тази година изобщо няма доброволци-испанци, които да преподават в столичните гимназии срещу мизерната заплата на български учител в държавна гимназия.
През всички тези години на „прехода“ чуждоезиковото обучение, ранното чуждоезиково обучение и изучаването на два езика уж беше приоритет – на теория – във всички учебни планове, концепции и проекти.
На практика половината от учебното време дори и в най-„елитните“ се губи.
Или, много често обучението по чужд език се води от филолози, които може и да са добри, но изобщо нямат педагогическа правоспособност или са я придобили преди повече от 30 години и никога не са я упражнявали. От един преводач, който е отличен филолог, но 30 години е работил като преводач, а не като педагог, не може да се очаква да стане добър преподавател на тийнейджъри. Както и става.
Или с други думи, пак опираме до класическото определяне на
разпределящото справедливо, така както го е описал Аристотел в „Никомахова етика“. Има една пропорция или аналогия, която трябва да се спази, когато става дума за обмен и разпределяне на пари между земеделец, дърводелец и обущар, и т.н.
Практически и прозаични неща.
В една страна, в която, както го написа Бойко Пенчев, през последните две десетилетия, държавата почти не може да осигури конституционно гарантираното право на образование и изучаване на чужди езици на над 95% от българските деца, е малко неуместно и ненавременно да се иска от държавата в недоимък да финансира и частното образование.
Като не съм сигурна дали изобщо има и 5% деца на уличищна възраст у нас, които да учат в частни училища.
Не качество на образованието, а количество на образованието няма в държавните училища по чуждите езици, защото няма толкова себеотрицателни специалисти, които да работят там като учители срещу пари, няколко пъти по-малко от заработваното в частния сектор.
Трябва да има един не пожелателно деклариран, а осъществен санитарен минимум на количество на образованието, които държавата осигурява финансово в държавните училища, за да може да се поведе дебат за равнопоственост.
Преди да има равнопоставеност между държавното и частното образование, трябва да има поставеност на образование в държавата.
И накрая, но най-важното:
Честит рожден ден!
Бъди здрав и щастлив!
За много години!
Макар че писах много, пак нахалствам да се изкажа 🙂
Да обобщя: напълно се присъединявам към позицията на Йонка Първанова.
Идеята да се финансира и частното средно образование е чудесна, но при сегашните икономически условия е несправедлива.
Има едно икономическо conditio sine qua non и няколко обществени conditiones sine qua non, за да е справедливо нейното осъществяване и даже провеждането на такъв дебат.
Икономическото „условие, без което не може“, е българските учители да бъдат част от средната класа или поне да са на най-долното й стъпало. Нашите учители в годините на прехода не станаха средна класа, а и няма изгледи в близките 10 години да станат. И понеже частните предприемачи предлагат няколко пъти по-високи заплати на добрите филолози, отколкото те биха получавали като учители в начална и прогимназиална степен, е висша форма на нахалство и снобизъм в такъв икономически контекст малцинството на богатите да иска да получава части или дялове от мизерното, което държавата дава на 95 % от децата на незаможните, за да получат някакво образование.
2. Ако погледнем към неикономическите извънучилищни „условия, без които не може“, пак имаме проблем. Децата, които живеят в София, дори и да са деца на не особено богати родители, масово имат компютри и интернет по домовете си.
Само че децата на София и на големите български градове не са единствените български деца.
Децата от Столипиново и Полски тръмбеш са също толкова деца, които имат право на образование, колкото и софийските.
С това, разбира се, искам да кажа, че недостигът на количество образование дори в „елитните“ софийски, за което никой няма право да си затваря очите, при много деца се компенсира от извънучилищни благоприятни фактори. Децата от големите български градове масово теглят филми и музика от нета. Чудо голямо, че в училище не им преподават достатъчно (като количество) и добре (като качество) английски.
Щом знаят наизуст новия албум на Еминем, значи все пак поназнайват английски.
Чудо голямо, че нито един испанец не дойде да преподава тази година в София вместо военна служба със заплата на наш учител!
Като прочете дъщеря ми една голяма книга за Рафа Надал, издадена тази година и написана на най-разговорен идиом – все едно, че са имали часове по разговорен испански с испаноговорещ по рождение.
Само че над половината от българските деца нямат компютри и денонощен нет по домовете си и родителите им не могат да им купуват книги нито за Еминем, нито за Рафа Надал. Училищните библиотеки им предлагат книги отпреди 50 години, а не издадени тази или миналата година.
Преди изобщо да започне такъв дебат, някой трябва да се заинтересува какво получават българските деца от държавата и от родителите си.
Ама всички наши ученици.
Какъв процент от българските деца имат възможност чрез извънучилищни средства да компенсират онова, което мизерстващото българско учителство или безработните им родители не могат да им дадат?
Преди да има подобна статистика:
*колко деца на безработни и социално слаби родители има в момента у нас;
**колко деца са получили поне по 5 книги подарък от своите родители през изминалата учебна година;
***колко деца имат компютри и нет по домовете си; и др.под.,
е много нахално да се иска да се разпределя мизерният държавен бюджет и за деца от много по-заможни семейства.
Да го направим сега – при тези икономически и извънучилищни условия – означава да насърчим сегрегационна образователна политика.
Днес се разписах, понеже се ядосах, но обещавам това трето писане да е последно.
Две последни бележки: така, както е протекъл дебатът до този момент в „Капитал“, човек би си помислил, че всичкото това дебатиране и особено аргументите „за“ държавно финансиране на частното образование се изказват извън пространството и времето.
Говори се абстрактно за пари, ваучери и т.н.
Само че в България преди 3 години имаше общонационална учителска стачка.
Там и тогава учителите казаха на обществото неща, които поне родителите на учениците знаем: българските учители са много ниско платени и поради това качеството на техния живот е лошо.
А поради това много боледуват и поради това много отсъстват от училище.
Поради това в цялата страна около една трета от учебното време се губи.
Преди да говорим за качество, нека отново да напомним, че в момента държавата не може да осигури количеството на образованието в държавните училища.
И това е много по-тежко накърняване на конституционното право на образование на българските граждани.
По време на учителската стачка това беше признато от МОН и тогавашното му ръководство.
Една трета от количеството учебно време (най-малко) се губи поради отсъствия на боледуващите учители.
Под натиска на родителските организации тогава (особено на Асоциацията на многодетните родители) предишното ръководство на Министерството намери единствено възможното нефинансово решение на проблема и наложи забрана върху т.нар. „свободни часове“.
Резултатът: когато някой учител отсъства по болест, някой друг – който и да е той, и каквото и да преподава – влиза при учениците и просто осигурява тяхното физическо оставане в класната стая.
Идеята е в свободния час те да не се шляят по улиците (и да не попадат в сексшопа до училището, какъвто, например, имаме точно до Ситняковския пазар).
Само че това предотвратява единствено шляенето на учениците по улиците, но в никакъв случай не компенсира загубата на една трета от учебното време, предвидено от Закона за учебния план. Загуба, която до този момент не е опровергана нито от учителите, нито от родителите, нито от учениците, нито от ръководството на Министерството.
***
И последната бележка.
За справедливостта.
Прави ми впечатление напоследък колко често и безцеремонно откровената несправедливост се самонарича „справедливост“.
В нашата страна имаме училища, особено гимназии, които имат репутация на „елитни“. Пиша го в кавички заради елитистките претенции на някои сноби по отношение на тези училища и заради привиждането, че в тях учат децата на някои родители с по-висш социален статус.
От една страна, тази претенция е куха, защото в нашата страна по конституция всички сме равни и равнопоставени.
От друга страна, тази претенция е напълно обоснована, защото в т.нар.“елитни“ гимназии подборът на учениците е на меритократичен принцип.
Това, което има значение, са интелектуалните качества на учениците и успехът на състезателните изпити, които са честни и равнопоставящи всички кандидати, защото са писмени и анонимни.
Такива са повечето езикови и математически гимназии в цялата страна, икономически и строителни техникуми и т.н.
В тези т.нар. „елитни“ гимназии влизат способните деца, които са се представили добре на изпитите – все едно дали родителите им са бедни или богати, безработни или депутати.
В частните училища у нас – поне така както се практикуват до този момент – няма никакъв меритократичен принцип (с изключение на Американския колеж, но той в дебата ни не играе).
*
Частните училища подбират учениците си не на меритократичен, а на плутократичен принцип – колко е богатството на тати и/или мама.
Дори и в най-добрите държавни училища и гимназии у нас има много умни деца-отличници на не особено богати, или направо казано бедни родители.
В частните училища децата се селекционират според имуществения ценз на техните родители, които предпочитат да ги изолират от техните връстници – децата на родители с по-скромни финансови възможности.
В една свободна и демократична страна всеки има право да възпитава децата си както иска: който иска са внуши на децата си, че има патриции и плебеи, и аристокрация и демос, и че парите са най-висшата ценност, нека да ги изпраща само в частни образователни институции.
Само че това ни най-малко не е конституционното право на образование, а привилегия за сегрегационно образование. И точно така е било осъществявано в Южна Африка до 1994 г.
Точно такава привилегия, която Конституцията на републиката България засега не признава – привилегията на произхода и на имуществения ценз.
*
И така, нашите богати родители се развикаха:
„Помощ! Отнеха ни правото на привилегировано образование в специализираните училища с плутократична селекция!“
„Отнеха ни привилегията да се самоизолираме от останалите!“
„Не ни дават държавна субсидия да се самоизолираме от останалите!“
***
Тези вопли – според мен – тук-и-сега са несправедливи и нахални.
При положение, че една трета от предвиденото по закон количество учебно време изобщо не може да се осигури и 95% от българските ученици са лишени най-малко от една трета от полагащото им се по конституция право на образование.
Едва когато нормалното функциониране на държавните училища и гимназии бъде осигурено, и бъде преодоляна тази огромна загуба на една трета от учебното време, чак тогава може да се помисли за съфинансиране и на частните институции.
Първо, прочетох с интерес публикацията и коментарите към нея и ми се струва, че и петимата (особено Юнуз и г-жа Гочева) изказахте много смислени позиции, които смятам за обективни и разумни в голямата си част.
Второ, ситуацията с българското образование е наистина плачевна и отразява цялостната ситуация в/с България (и с българите по-конкретно). Трудно се поправя една цяла социална система като тази на образованието, но тя е вероятно най-важната за осигуряването на чисто физическото продължаване (демографско възпроизводство) и социокултурния прогрес на България и българската нация (особено българския етнически компонент), наред с икономиката и науката.
Без реформи във всички други аспекти трудно може да се говори за изход от омагьосания кръг, в който се лута и изражда българското образование в последните 21 години. Въпреки това именно от този социална подсфера трябва да се започне, поради същественото ѝ значение за цялостното оцеляване и развитие на обществото ни. За съжаление, каквито и промени да се направят, ще се допуснат и много груби грешки, които неизменно ще говорят за дегенеративно социално инженерство и ще се посрещнат със заслужена критика от по-интелигентните.
П.П. Бележка към Юнуз относно граматиката: надявам се да не ми се сърдиш, но ми се струва, че е граматически неправилна употребата ти на „…, обаче, …“ — мисля, че се бъркаш с английското „…, however, …“, чиято пунктуационна парадигма обаче не важи в българския. За по-правилно на български смятам „… обаче …“. Все пак не бива да забравяме, че съществуват известни пунктуационни, граматически и т.н. разлики между правилата в българския език и в английския, и не бива да бъркаме употребата на някои пунктуационни правила в единия с тази в другия. Други забележки относно стила ти нямам, дори смятам, че пишеш много грамотно и с богата философска и общокултурна лексика, която умело подкрепя разумните ти доводи/аргументи.
Поздрави,
Sah War (sahwar).
Благодаря за коментара.
Говорите все едно се познаваме (Гочева е госпожа, аз не съм господин). Възможно е, но фамилиарниченето без откритост не е много приятно.
За обаче сте далеч от истината, по много линии. Аз наистина допускам доста грешки, но рядко от незнание. Или е неволно, или е умишлено. Но едва ли си струва да го обсъждаме, така че в този публичен разговор ще приемем, че сте прав.
Напротив, всичко си струва да обсъждаме въпреки крайната времева ограниченост на човешкия живот. Българският език и без това е много малко засегнат като тематика в родното уебпространство, тъй че няма да навреди да помислим и за него.
За фамилиарниченето: не съм искал думите ми да звучат по този начин, просто се изказвам в по-неформален стил в интернет пространството, пък и имам за приятели всички български блогъри (в смисъл на колеги по перо), независимо, че не познавам всички, нито пък се съгласявам с мненията на всички.
Ще ми е интересно да чуя доводите Ви по отношение на казуса с правописа около наречието „обаче“.
П.П. Вероятно ще Ви е интересно да прочетете блоговете на професор Янко Н. Янков (http://iankov.blogspot.com/) и философа Ангел Грънчаров (категория „образование“: http://aig-humanus.blogspot.com/p/blog-page_9281.html), в които също са изложени редица иновативни и проникновени философски и житейски размишления за българската действителност след 1989 г. Разбира се, не съм съгласен на 100% с казаното от тях, но голяма част от изреченото от тях има голямо значение и висока стойност.
Вместо завършек на коментара ми, ще изкажа една благопожелателна мисъл, която се надявам да не остане затворена в кавички: „Български философи, мислители, публицисти и социокултурни критици по света, сдружавайте се, водете диалози и дискусии и си четете един на друг блоговете (въпреки идейните си различия), ще се учудите колко много качествени мислители има в българоезичната блогосфера“ —Sah War.
(Забелязвам, че и Вие спомагате за този процес чрез Projectoria.org, за което Ви приветствам.)
Поздрави,
Sah War (sahwar) (произнася се „Сах Уор“, ако се чудите).