Заместник-министър имал две имена и ги ползвал избирателно, за да укрива конфликт на интереси. Освен всичко останало, тази постъпка е несъмнено глупава. Но нещо се крие зад тази глупост и то не е само конспиративното желание за облага.
Спомням си как родителите ми се притесняваха, когато станах ученик в гимназия, отдалечена на двеста километра от родното ми място. Според тях да имаш турско име беше предпоставка за предубедено отношение и неприятности. Спомням си как мои познати запазиха насилствено наложеното име на сина си, който беше обещаващ талант в школата на един от големите столични футболни отбори. Това сигурно има отношение към традиционния начин, по който се обиждат агитките по стадионите. И досега срещам хора, слава богу не много, чиято първа реакция след като се запознаем е да обясняват как за тях „това няма значение“.
Историята включва Насилственото преименуване от средата на 80-те, което все още наричат Възродителен процес, продължава с правилата, по които имената бяха „върнати“ в началото на 90-те, с начина, по който една политическа партия монополизира присъствието на турската общност в публичното пространство и начина, по който всички останали приеха това етикетиране и го превърнаха в свое собствено, оставяйки мултикултурализма да пребивава само в така наречената от Ивайло Дичев „проектна култура“.
Страховете на този човек не са никакво оправдание, хората трябва да отговарят за страховете си, още повече ако са ги превърнали в облаги. Струва си, обаче, да си дадем сметка за средата, която ги прави възможни.