Опитвам се да премисля кой какво каза след мача на националния ни отбор с Грузия. И не мога да се отърва от чувството на досада.
Какво прави един треньор на национален отбор? Избира играчи и им казва как да играят. Ако на тези неща се гледа абстрактно, Пламен Марков сигурно би бил добър треньор. Смятам, че след известно трупане на опит би се справил доста добре в някоя компютърна игра или в състезания от типа на фентъзи футбол. Когато, обаче, работиш с живи хора, има нещо повече.
Марков нарича това „повече“ мотивация. Нарича го така, защото смята, че си е свършил работата с избора, след като „това е нивото на футбола ни“ и тези са най-добрите футболисти, с които разполага. Грешка номер едно. Най-добрите футболисти не правят най-добрия отбор. Справка – Англия преди и сега, Реал Мадрид и Челси в някои от годините на звездните им селекции и сумата провалени свръх финансирани футболни проекти. Този начин на избиране на най-доброто би бил адекватен, ако не се избираха живи хора, които трябва да постигат резултати съвместно.
Нека да подменим думата мотивация по следния начин. Имат ли футболистите основание (разумно, емоционално, някакво) да играят добре в националния отбор и специално в мача срещу Грузия? Още повече след като треньорът им е казал, че това е било факт в друг мач четири дена преди това. Разбира се, че имат. А дори и да нямат, не е ясно защо това е тема за публично обсъждане, а не просто повод за съответни треньорски решения.
В крайна сметка наличието или отсъствието на мотивация беше сведено до нещо, което придава качество на футболния материал, с който отборът разполага. Тактическите указания не били осъществени поради нейната липса. Т.е. е била зададена някаква по-„правилна“ форма, но материалът, който е трябвало да я изгради, се е разпаднал, не е бил качествен. Така се получава, когато мислиш един отбор от хора в предметни категории. И сигурно това е причината, поради която нашите отбори имат треньори, а не мениджъри.