Етикет: маракеш

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме – Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички – персонал и малко посетители – се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината – потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове – хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените – еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

В първия ден от новата година ставаме рано и към девет сме в туристическата агенция, където вчера сме договорили пътуване до долината на Урика. Шофьорът вече ни чака. Скоро се появяват и двойка японци, с които ще пътуваме заедно. Заедно всъщност е силно казано. Почти не говорят английски, нито някакъв друг общ за нас език, а и не изглеждат като хора, с които може да се общува интензивно. Все пак, като всички японци, се държат прилично и се координираме добре тогава, когато се налага.

Шофьорът е добродушен и излъчва оправност. Тръгваме. В града всичко е в нормалния си интензивен и хаотичен ритъм, все едно вчера никой не е празнувал и вече всички са се заели с ежедневните си дейности.

Отправяме се на изток към Атласките планини. Атласите са видими почти отвсякъде в Мароко. Високи, покрити със сняг през зимата, те разделят страната по дължина. По-ниските части на север и на запад, откъм океана и Средиземно море, са най-населени. Отвъд планините е Сахара. Пустинята я оставяме за друг път, игнорирайки предложенията за няколкодневно пътуване с камили, за да я видим.

Първите около трийсетина километра, които изминаваме с очукания и тромав джип, са равнинни. После постепенно се появява нещо средно между храсталаци и гора, а пътят започва да се вие около река Урика. На два пъти шофьорът спира и ни казва да снимаме. Ние снимаме. По склоновете започват да се появява все по-живописни села. Пътят се изкачва по десния склон на реката. Самата тя в момента не е много пълноводна, но коритото е голямо и сериозно укрепено. Явно при топенето на снеговете през пролетта могат да се очакват наводнения.

Спираме в едно село, в което посещаваме кооператив, който произвежда арганово олио. Това е уникален продукт, понеже арганът, оказва се, расте само в Мароко. На доста места има кооперативи, спонсорирани от държавата, които поддържат традиционни производства и занаяти, и сигурно изпълняват и някакви социални функции и политики.

Показват ни как се извлича олиото. Три жени белят плодовете на аргана, след това ги стриват. Появява се Уафа, която ни обяснява надълго и нашироко какво е това олио, какви продукти правят от него и как се употребяват. Явно върши работа за всичко – и за готвене, и за всякакви козметични процедури. Има и странични продукти като маски и така наречения черен сапун. Купуваме и продължаваме по пътя.

По отсрещния склон има все по-невероятни селца от по няколко къщи, подредени терасовидно. По всичко личи, че до тях всъщност няма начин да се стигне с кола. Навсякъде има въжени мостове над реката.

Дестинацията ни е селото Сети Фатима, докъдето стига пътя. Оттам през планината може да се продължи само пеша или с камили. Когато наближаваме, отново става доста задръстено. Много хора – не само туристи – използват почивните дни.

Слизаме и ни поема местен гид, който ни повежда нагоре към някакви водопади. Пресичаме един от въжените мостове и минаваме по места, които със сигурност могат да се оценят като опасни за живота. Почти никъде не е достатъчно обезопасено – чудя се дали не стават инциденти. Туристическият поток е интензивен, на някои места е проблем разминаването между онези, които се качват, и другите, които слизат. Планината е все по-впечатляваща и внушителна. Въпреки това, по целия път има разхвърляни къщи, както и доста търговци, които продават сувенири. Най-горе си купувам джунджурии от бербер, който обяснява, че идва от планината и не плаща данъци, защото няма кой да ги събира. Не че съм го питал изрично. Най-горе има будка с няколко маси наоколо. Почиваме си и пием ментов чай. Надолу пък си купувам сусам. Вкусен е – по-твърд и малко по-сух от онзи, който си спомням от моето детство.

Връщаме се долу и се отдаваме на мързелив късен обяд в ресторант край реката. Привечер сме обратно в Маракеш.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

На сутринта се запътваме към новата част на града. Целта е да стигнем до гарата и да си купим билети за Казабланка за след няколко дена. Изживяването е успокояващо. Откритите пространства са повече, градът изглежда достатъчно подреден, макар и не особено вълнуващ, тълпите не са толкова заливащи. Има отделни неща, които подсказват разкош – хотели, дворци, градини, повечето оградени с онези високи стени. Ориентацията е лесна, има няколко големи булеварда.

Гарата е хубава и добре уредена, всякакви съмнения относно удачността на железопътния транспорт отпадат веднага. Всъщност между градовете така и не пътуваме с автобуси, така че не мога да направя сравнение. Но гарите и влаковете са поддържани и в общи линии на железниците може да се разчита.

Купуваме билетите и се връщаме обратно, като по средата се отклоняваме по друг булевард. Още дворци и хотели, изглежда също, че продължават да строят, но не много интензивно. Връщайки се на познатия ни път, попадаме на нещо, което наричат Сайбър парк. Онова, което го прави кибер, е доста глупаво – някакви терминали със стар уиндоус и тъчскрийн, които не вършат никаква работа. Прехласване по някаква евентуална модерност, която е всъщност недостъпна и безсмислена. Някой е решил, че ще внуши някакви неща някому, като потроши известно количество пари. Подозирам краля. За сметка на това я има изложбата „Земята отвисоко“ – същата, която беше на моста до НДК преди време. По принцип парковете и градините в Маракеш са хубави и поддържани.

Връщаме се в медината следобяд, разхождаме се и продължаваме да проучваме и да свикваме с обстановката. На Джемаа ел Фна е все така лудница. След досаден и дълъг разговор обещаваме после да се върнем да ядем на щанд 117. По-късно, обаче, ни отвлича един симпатяга от 114. Този от 117 ни гледа накриво и се сърди.

Отново слушаме музикантите на площада. Привършвам вечерта на покрива на хотела. Около полунощ се появява човек от персонала и казва да загася и заключа, когато си тръгвам. Вечер не е много топло. След още час-два отивам да спя, но градът още е буден и шумен.

Първата ни задача за последния ден на годината е да отидем към южната част на медината, за да видим крепост, която навремето е била издигната от Саадитите. Това е друга от династиите, които са владели Мароко. Тяхното време е 16 – 17 век. Те се утвърждават с успехи срещу португалците. На тях и на следващата династия също се дължи факта, че експанзията на Османската империя в Северна Африка спира до сегашен Алжир.

Самият дворец е построен от Ахмед ал Мансур Даби и е довършен в началото на 17 век. Казват, че имал 360 стаи и бил много разточителен. Сега са останали само няколко помещения, а външните стени ограждат едно доста голямо пространство, в което си личат някогашните хубави градини с фонтани и басейни. Богатството на двореца е било пренесено от следващата династия, управлявала Мароко, в Мекнес, който те направили своя столица.

Родовата гробница на Саадитите е отстрани и била преоткрита по странен начин в началото на 20 век. За да има нещо различно от гробове и руини, в неголяма стая в дъното на двора тук са пренесли възстановения оригинален минбар от джамията Кутубия, изработен още в началото на съществуването й. Минбар е мястото, от което имамът изнася своята проповед преди петъчната молитва. Това всъщност е дървена конструкция, която представлява нещо като стълбище, от което проповядващият да може да се вижда и чува от всички присъстващи.

Не е ясно защо този минбар е тук. Надписите подсказват, че е бил в употреба до някое време миналия век. Очевидно са преценили, че е прекалено ценен и трябва да бъде пазен по по-специален начин. От друга страна, тук не личи да е много обгрижван и стои неадекватно – самотен и без контекст. Изработката е очевидно старателна и майсторска. Но дори и възстановен, следите на времето си личат.

Иначе тази крепост е мястото, където зимуват нашите щъркели.

Връщаме се на площада и обядваме. Следващата цел са няколко забележителности на север от суковете. Това е по-лабиринтната част на медината, отново се губим.

В къщата на някакъв бивш министър, възстановена наскоро, са разположили музея на Маракеш. В двора му има кафене. Човекът, който се разпорежда тук, е дама на средна възраст, която седи пред бара. Има нейни снимки с краля от откриването, направено преди няколко години. Самата къща е хубава, но концепцията ми напомня на някои от нашите провинциални музеи – няма много съществени неща, експозицията се състои от случайно подбрани експонати, предимно от 19 и 20 век, и ако нямаше известно количество фотографии от онова време, би имало нужда от доста въображение и предварително подготовка, за да може човек да си общува с историята.

Отстрани има джамия, която явно също носи историческа стойност, но е действаща и недостъпна за туристи.

За сметка на това медресето, което навремето е било към нея, сега е просто възстановка и може да се разглежда. Интересно е човек да си представи образователния процес тук и да го отнесе към претенциозните изказвания за образователната традиция, която то представлява. Помещенията са предимно празни, на втория етаж има две стаи, които са възстановени и оборудвани по начин, който да даде по-ясна представа за живота и дейностите на обитателите.

Посещаваме също бивша страноприемница, която сега е превърната в културен център. В момента има изложба. Няма общо с историята и традицията – някакъв художник, май чужденец, е пътувал много и е натрупал картини, рисунки и колажи от всякакви странни неща и ги нарича тетрадки. Категорично не ми харесва.

Пак срещу джамията има и някакъв монумент. Никой не знае за какво точно е служил. Изглежда това е единствената сграда, която е построена от Алморавидите и е останала неразрушена от Алмохадите.

Връщаме се към хотела и преди да се приберем минаваме през туристическа агенция, която сме набелязали преди това, за да уредим пътуване за следващия ден. Дори тук цените подлежат на договаряне.

На самата нова година съм в риада. Непозната французойка е първата, която ми казва „Bonne année“. Самият град, дори в дванайстия час, не се грижи да е празничен. Чуват се само възгласите на туристи, които явно се ориентират по часовниците си.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Кацаме в Маракеш на 29 декември с ранен полет от Лутън. Изминаваме разстоянието от самолета до терминала пеша. Наслаждавам се на слънцето, което ме кара да се усмихвам. Начинът, по който Лондон ме е накарал да се облека, е съвсем неадекватен.

Винаги съм имал някакъв ирационален интерес към Мароко и отдавна искам да го видя. Когато моментът настъпва, е вълнуващо.

Нареждаме се на опашка, за да ни проверят паспортите. Опашките са дълги, движат се неравномерно, някои гишета затварят и отварят изненадващо. Служителят набира на компютър паспортните данни и информацията, която съм попълнил в анкетната карта. Получавам печат с голям, отчетлив номер на влизане, който ще ми го искат по-нататък по хотелите. На края на коридора полицай проверява дали всъщност имам номер. Това представител на институция да проверява дали друг представител на същата институция е свършил нещо по нужния начин, ще се случва и по-нататък.

В салона за пристигащи има един банкомат с дълга опашка, така че ползвам услугите на обменното бюро отсреща. Терминалът е хубав – светла и приветлива сграда. Хващаме такси до хотела за фиксираната туристическа цена, която ни казват. Пазаренето по принцип е на почит, но с таксиджиите въпросът стои по друг начин. Шофьорът всъщност е разбрал къде е хотелът ни само приблизително – просто ни оставя на Джемаа ел Фна и ни посочва някаква тясна уличка, по която се предполага, че ще трябва да го намерим. След известно лутане, питане и отклоняване на десетина предложения за други хотели, намираме по-удобен път към нашия.

Маракеш е червеникав. При това не само като специфичен акцент. Нови и стари сгради, хотели и блокове, високите стени, които ограждат много от дворците и имотите, всички са в някакви нюанси на керемиденото. Стои толкова впечатляващо и същевременно естествено, че съм склонен да припиша този цвят на Мароко въобще. По-късно разбирам, че не е така – това е просто цветът на Маракеш.

Хотелът ни се намира в пресечка на може би най-оживената пешеходна улица, която тръгва от Джемаа ел Фна. Самата пресечка, обаче, е широка не повече от метър и половина. Въпреки това на нея има няколко хотела, една баня, магазини и постоянно присъствие от кибици. Оказва се попадение – приемлива цена и качество, стратегическо разположение и характерен по всички критерии. Както много други сгради в Маракеш и на други места в Мароко, хотелът ни всъщност е риад.

Риад означава градина. Това е открито към небето пространство, което обикновено е оградено отвсякъде от самата сграда. Първоначално е малко объркващо за моята пунктуалност, но се оказва, че така наричат и градината, и къщите, които имат такива градини. Допълнителен момент е, че в някои съвременни интерпретации риадът е всъщност покрит с навес или друга покривна конструкция. Последното, обаче, не се отнася до нашия хотел.

Неговият риад е открит, има неработещ фонтан в средата, зеленина и маси наоколо. Коридорите по горните етажи са същевременно балкони към градината. Вратите са дървени, не много високи и тесни. Толкова тесни, че е по-удобно да се отворят и двете им крила, за да се влезе. Усещането е наистина различно. Звуковият и визуалният контакт с другите обитатели е по-директен. Някои биха нарекли това домашна обстановка. Посетителите наистина се стараят да са по-тихи.

Този маниер на строене, оказва се, има нещо общо с римските вили и техните атриуми. От една страна, по мароканските земи е имало римски градове като Волубилис, за който ще стане дума по-късно. От друга, когато Алморавидите завладели Андалусия през 11 век, казват, че използвали тамошни архитекти и за начинанията си в Северна Африка, с което са били пренесени и доста от тогавашните испански архитектурни елементи. Топлият климат и липсата на сняг, разбира се, са допълнителен фактор, който прави удобствата на този вид строителство много повече от недостатъците.

Покривът на хотела е всъщност тераса. Не много обгрижвана, но също оборудвана със зеленина и маси и приятен изглед към другите покриви-тераси наоколо. Място за поднасяне на закуската сутрин и за пушене и разговори вечер.

Тези покриви са друга характерност на традиционната архитектура. Местният бизнес, съответно, я експлоатира активно и ги пълни с кафенета и ресторанти. И понеже ориентацията не винаги е лесна, тези заведения имат множество улични агенти, които размахват менюта и тормозят туристите за вечеря или кафе.

Отиваме към Джемаа ел Фна. Това е централния площад в медината – голям, постоянно пълен с хора, шумен и оживен. Явно гледам и се държа доста неориентирано – първото нещо, което ми се случва, са няколко змии провиснали на врата ми. Площадът е пълен със змиеукротители. Някои си седят и ги укротяват със свирня, други ги размятат наоколо и дебнат за туристи, върху които да ги метнат. Задължително следват преговори за количеството пари, които тази изненадваща услуга струва.

Други типажи по това време на деня са младежи с маймуни, продавачки на сладки, жени, които рисуват с къна, продавачи на вода в специфични одежди. Има и всякакви находчиви атракции, невинаги интересни, но често рекламирани шумно.

По-късно, когато се свечери, ще се появят музиканти и разказвачи, около които се оформят плътни кръгове от зяпачи и слушатели. Когато свирят звучи чудесно. Но има и дълги прекъсвания с обяснения и призиви за бакшиш.

Част от площада е зает от щандове – разнообразна храна, портокали, десерти, подправки и сушени плодове. Цялата тази дандания се възползва от туристите, но не е организирана изрично за тях. Самите жители на Маракеш също ядат, пазаруват и се забавляват тук.

Тръгваме по случайна улица навътре в медината. Май не сме я подпрали добре. По-нататък ще видим много по-симпатични улички, но конкретно тези активно представят неприятната страна на клишето за екзотичните ориенталски аромати. Там някъде, все пак, намираме хубав ресторант, спретнат, донякъде дори европеизиран, леко отстранен от врявата.

По-късно привечер пием кафе срещу Кутубия – най-голямата джамия в стария Маракеш. Името идва от арабската дума за книга – навремето около нея имало пазар за ръкописи. Преди нея на същото място имало друга джамия, построена от споменатите Алморавиди – основателите на Маракеш. Век по-късно тяхната династия западнала, Маракеш бил завладян от Алмохадите, които изглежда разрушили почти всичко в града и го издигнали наново.

Чуваме вечерния езан. Звучи ми изненадващо. По-нататък затвърждавам това впечатление – тук призивът към молитва е именно това – призив. Мюезинът предимно вика и орнаментите и музикалността, които могат да се чуят другаде, почти липсват.