Етикет: индия

Беше достатъчно интересно и вълнуващо. Но е време да се връщам у дома и това чувство ме радва. Изрисуваната като футболна топка муцуна на А340 на Луфтханза е толкова симпатична и родна.

Полетът всъщност има малко странна треактория – минава на север от Черно море, по същия машрут, както и на отиване. Отново съм предимно сред индийци, някои от които пътуват с много багаж и семейно – с децата, бабите и дядовците.

На летището във Франкфурт всичко вече е приключило – няма я смътната неяснота на непознатото. Седя с чаша кафе рано сутринта, недоспал, пиша тези рерове и се чудя какви са ми първите впечатления за Хайдерабад от дистанция. В професионален план съм натрупал информация, която сигурно ще бъде полезна. В личен план съм доволен, че съм изживял нещо наистина екзотично, което може да бъде разказвано дълго и като че ли с много вариации, с множество различни настроения и акценти. Струва ми се, че друг вид пътуване до Индия, включващо повече места и изцяло посветено на разбирането на културата, човешките мотивации и действия би било ценно прекарано време. Но дори и в работно пътуване няма как да се избегне правенето на такива преценки, макар и мимоходом и само като инструмент и ориентир.

Начинът, по който нещата се изказват, филмите и музиката, съвсем различната форма на живот, която представлява Хайдерабад, стълпотворението от хора, обявите в неделните вестници от семейства, които искат да задомят синовете и дъщерите си, получили магистърска степен в някой американски университет, мръсотията и мизерията, инженерите и компютърните специалисти, напълно различните и неразбираеми предразсъдъци към някои неща и пълната им липса към други… Всички тези неща са предизвикателство към разбирането на разнообразието на човешкото битие. Но в момента усещанията ми са все още толкова непосредствени, че просто съм уморен.

Всяка година на пети ноември в страните от британската общност е Нощта на Гай Фоукс, възпята в народното творчество със стиха Remember, remember, the 5th of November… По този повод навсякъде се горят чучела на клада и трещят фойерверки, гарнирани за колорит с бомбички и народни увеселения. Цари оживление.

След малко тръгвам към летището, за да хвана среднощния полед към Франкфурт.

Днес е ден за туристически изпълнения. Наемам кола и обикалям града. Хайдерабад е столица на Андра Прадеш. Преди е бил център на едно от многобройните индийски царства.

Навсякъде из града има статуи. Доста от тях са позлатени. Повечето са на хора на достопочтенна възраст. Последните няколко дена бяха украсени с гирлянди, предполагам го правят по празници.

Символът на Хайдерабад е Чарминар – нещо, което сигурно може да се нарече монумент. Архитектурата в старата част на града е очарователна.

Всички музеи, както между другото и хотелите и всякакви административни сгради, се охраняват от сериозно въоръжени полицаи. Мерките за сигурност са сериозни, но всички ги прилагат с известна доза фамилиарност.

Оказва се, че Хайдерабад е прочут с бижутата си от перли. Не съм впечатлен, но купувам, днес съм турист. Дървени слонове. Кутия. Шал. Цигари. Проблемът е, че не можеш просто ей така да се помотаеш по улиците. Ако не съм с шофьор, едва ли ще се оправя наоколо. Градският транспорт е фактически неизползваем, а съвсем сам не ми се впуска в приключение с триколка или такси от улицата. Всъщност от улицата май не може да се хване такси, трябва задължително да си поръчаш.

Индийската музика е прекрасна. Купувам си дискове – инди поп, нещо, което определят като “евъргрийни” и традиционна музика. Втората категория изцяло се състои от песни от класически филми.

В хотела има коктейл по повод приключилото обновяване на един от ресторантите. Шарения от хора.

Въпреки, че се движа наоколо само с кола, имам чувството, че вече познавам доста места в града. Очевидно има хубави и не много привлекателни квартали. Но дори и в хубавите не те напуска натрапчивото чувство за хаотичност. Причината е в принадлежността на местата – тук публичните пространства не са достатъчно обгрижвани. Това не означава, че няма хубави офиси, музеи, паркове, градини. Просто не всички полагат усилия за тях.

Няма тротоари. Всъщност има, но са някак абстрактни, сливат се с улиците. Между колите и сградите има една гъвкава буферна зона от многообразни немоторизирани участници в движението, които нито се движат, нито стоят на едно място. Търговските помещения, освен може би големите магазини, често са изцяло отворени към улицата. Търговия се прави по всякакъв начин и май навсякъде. Засега само наблюдавам.

Отивам в офиса, но днес няма да може да се работи. Връщам се в хотела и работя. Всъщност не е лошо – денят минава достатъчно интензивно.

В София казват, че вали сняг. Тук хората се разхождат по къс ръкав.

Хайдерабад всъщност се състои от два града, които, макар и географски да са напълно слети, май все още са разделени административно. Вторият град е Секундерабад. Нямам идея дали се казва така, защото е втори. Между тях, съответно по средата на всичко, има езеро. Езерото е красиво и мирише. Едва ли винаги е било така – мисля, че се дължи на промишлено замърсяване. Във всеки случай, хората си се разхождат около него и му се радват, но на мен не ми се намира ентусиазъм да минавам често от там. Въпреки това ми се налага, всеки ден, на път за работа.

Днес по новинарските канали се чудят дали в технологичната индустрия трябва да има синдикати. Странен въпрос, кой знае защо не се подразбира, че самите служители могат да преценят дали им трябва такава защита или не.

Вечерта в офиса спират интернета и обявяват преструктуриране.

Днес колата идва без да се обадя. Изглежда хората, които се грижат да ме превозват до офиса имат склонност да правят индукции. Окей, и без това се разбираме трудно с тях по телефона. Тук се очаква, че всички трябва да говорят английски. Това е вярно, но някои хора просто не мога да разбирам, не само заради акцента, а и поради начина по който конструират изказа си. Но пък очевидно има и хора, които владеят езика по един чудесен начин. Not out of the way, just out of this world, казва един билборд.

Вече донякъде разбирам трафика. Първата особеност е, че тук поне половината хора се движат с мотоциклети или триколки. Това прави уличното движение много флуидно и непонятно за един европеец. Шофьорите ми казват, че има много инциденти. Засега не съм видял или участвал в такъв, но мога да си го представя. Същевременно, има такова количество превозни средства по улиците, че в нито един момент не може да се развие скорост по-висока от 40-50 км/ч. По един странен начин задръстванията са по-различни от тези в София. Няма случай, в който да чакаш на кръстовище половин час – навалицата, макар и бавно, винаги се придвижва напред. На много места има кръгово движение. Кръстовищата със светофари са по-малко, отколкото човек би очаквал. Обикновено на тях има и регулировчици. Не усетих да има някакви правила относно поведението им – просто ръкомахат и показват със знаци кой какво трябва да прави. Всички са окичени с червени ленти, даващи подходящи съвети, като например винаги да си слагаш колан. Това май е единственото правило, което се спазва относително често. Иначе всички следват течението. Ако искаш нещо от някого, натискаш клаксон. Всички натискат клаксони. За всичко. Наближаваш кръстовище – правиш го, за да съобщиш за присъствието си. Искаш някой да ти се махне от пътя – пак. Сигурно има правило, че на всеки километър всеки шофьор трябва да го прави поне двайсет пъти. Ужасно е шумно. Съответно, май никой не обръща внимание на това. Сътветно, всички стават още по-настоятелни и надуват клаксоните още повече.

Днес правя презентация на продукта, върху който наши и тукашни екипи работят заедно от известно време. Наближава срока за официалното му пускане. Минава добре, получавам смислени въпроси. Присъствам и на други събирания. Ям отново в столовата, която те наричат кафетерия. Вече знам, че едно евро е петдесет и няколко рупии. Един лев – около трийсет. Вечерта шофьорът ми се оплаква, че получава четири хиляди на месец и не му стигат. Така е – не е завършил колеж – това е начинът да печелиш достатъчно и да си щастлив.

Днес, разбира се, ставам рано. Обаждам се да пратят кола, за да отида до офиса, и слизам да пия кафе във фоайето в компанията на The Times of India, който любезно са ми оставили пред стаята. Хотелът е наистина хубав, всичко е много изпипано и се прави с голямо внимание.

Пътят дотам е почти час. Все още въобще не разбирам трафика.

Стигам до някакво работно място, след като съм преминал през цяла редица от хора и сме уточнявали всякакви неща. Това е Интернет компания, но явно Интернетът е голям проблем, има всякакви условности, които трябва да следваш, за да имаш връзка. Всичко минава през прокси, за което трябва да имаш специален акаунт и което блокира известно количество адреси. Например не може да се ползват никакви месинджъри, освен Яху, при това, кой знае защо, последната версия на оригиналния клиент не работи. Е, оказва се, че Гейм върши работа. Цял ден се боря да получа нормален достъп до ресурсите ни в София и май ангажирам цял куп хора, които се занимават с това. Повечето от тях имат за задача просто да ме изслушват.

Запознавам се с един от екипите, с които ще работя. Естествено, имам големи затруднения да им запомня имената. Изглежда, че им е интересно. Тук работят ужасно много хора, помещенията са големи, цари ненатрапчива заводска атмосфера. Има всякакви – някои очевидно проявяват усърдие, други се шлаят наоколо, трети са заети да водят телефонни разговори.

На последния етаж има нещо като стол и май това е единствения начин да се нахраниш нормално наоколо. Разказват ми, че близките сгради принадлежат на местните филмови студия. Боливуд не беше ли в Мумбай, питам аз, и ми отговарят, че тук се правят филми на местният език. Нормално, страна с много езици.

Събуждам се късно. Напълно съм загубил ритъма на деня и нощта. Няколко часа Интернет. Трябва да приготвя някои неща за работата си тук, да прегледам служебната поща, да видя как се движи работата в София. Говорим си с Ясен, напоследък се виждаме само в мрежата. Той поне пише в блога си относително често, така че имам някаква представа от нещата, които го вълнуват. Излизам замалко навън, но не се получава – наоколо няма какво да се види или поне аз не мога да го намеря, а вече е станало почти нощ. Връщам се в хотела да прочета тазседмичния Капитал и да вечерям.

Да, има крикет мач и очевидно всичко се върти около него. По-голямата част от спортните новини са за крикет.

BBC World май е единствения канал, който гледам редовно и в София. CNN има някаква индийска версия – CNN IBN. TV5 Monde тук е TV5 Monde Asie, AXN рекламира предстоящото издание на Amazing Race Asia и постоянно върти сериала Las Vegas, ESPN излъчва почти само крикет. Тукашните телевизии, обаче, са достатъчно интересни, има учуващо много новинарски канали, като всички копират CNN и CNBC. Филми, при това не само индийски. Могат да се гледат мачовете от Премиершип и Примера с коментар от Sky Sports – ето това вече е успокояващо.

Странно летище… В Хайдерабад наближава полунощ. За разлика от предишни пътувания, наистина не знам какво да очаквам от тези почти десет дена, които ще бъда в Индия. Не съм проверил какъв е хотела, в който имам резервация, какво си струва да се види в този град, дори не знам обменния курс на рупията.

Първото усещате е много сенситивно. Натрапва се постепенно и едва по-късно всъщност разбирам защо въздухът все едно ме притиска. Влажно е. Все едно някаква миризма те обгръща и се опитва да проникне в теб. Чудя се дали това се дължи на тълпата, с която дълго време чакам багажа си, но навън е същото.

Докато чакам да се появи колата, която ще ме закара до хотела и която се оказва, че се е замотала някъде, завързвам няколко непринудени разговора на изхода на летището, където се чувстваш по-скоро като пред провинциална автогара. Господин на средна възраст, очевидно европеец, ме пита дали съм англичанин. Не съм англичанин, но това не е проблем, на него му трябва цигара. Давам му. Няколко души ме питат в кой хотел отивам, дали искам такси, изобщо – вълнуват се от факта, че си седя с куфара до мен и пуша, без да гледам неспокойно и търсещо. Чужденците вече са се изнесли, само някакви азиатци от тези по на изток се мотаят и вдигат шум. Заговаряме се с един младеж, разказвам, че за първи път съм тук, работя за технологична компания. Той е учил нещо подобно, но работи в колцентър. Не я знам неговата компания, местна е, явно голяма и известна. Пита ме дали гледам телевизия. Случва се, аз всъщност съм направо пристрастен към телевизията, но не навлизам в такива подробности. Въпросът всъщност е прелюдия към анонс за утрешния мач. Индия играе срещу Австралия на крикет. Ами не, не гледам критет, чувал съм това-онова, но в Европа крикета не е много популярен. Човекът проявява разбиране.

Пътят до хотела е първият ми сблъсък с тукашния трафик. Неописуем е.