Бях споменал за Емили Дикинсън. Тогава тук някак се получи неясно. Отговорът, който пратих на онзи имейл, обаче, беше по-конкретен. Ето (по-публичната) част от него:
Чудя се все пак защо Емили пише такива неща. Какво й е? Някак на мен ми досажда това усещане. Разбирам, че тя не споделя истини, а преживявания, от които обаче май няма изход. Което прави споделянето безсмислено. Това е нейната истина, може и да е моята, но ми липсва връзка. Поезията трябва повече да прилича на математиката. Да има в нея пъзел. Или единство. Творение или религия.
На това ми беше отговорено с Франсоа Вийон. Ето как се употребява поезията. Занимава ме това понякога. И рядко стигам до нещо категорично. Във всеки случай е съмнително доколко с поезията трябва да се прави нещо повече от това да се чете. Защото да я пишеш и публикуваш само по себе си е поезия, да й се наслаждаваш също, но да я използваш като референция вече може да е прозаично. Нужно е повече.