Има нещо нередно в прекаленото прехласване по екзотиката. Нека опитам с един кулинарен пример.
Група приятели обявяват седмица на магребската кухня и за по-автентично решават да я проведат в Мароко. При всяко ядене поръчват различни неща, разпитват сервитьорите за храната, гледат как се приготвя. Дори можем да си представим как вечер, преди да заспят, някои от тях водят бележки за вкусовите си преживявания през деня. Всичко това би ме накарало да се усмихна и кимам одобрително.
Но ако си представя как на масата всеки път всеки един яде от чинията на всички останали, в погледа ми веднага проличава темерутесто неодобрение.
Как би било добре човек да се отнесе към мароканската кухня за петте дни, през които е в Мароко? Да изяде десет ястия (изключваме закуските поради цивилизационната ни обремененост) или по половин от тези десет и по няколко хапки от, да речем, четиридесет други?
Разбира се, има нещо темерутесто в това да не одобряваш поведение, което е всъщност толкова разбираемо и разпространено. Ние сме жадни да опитаме, развили сме цяла култура на опитването. Всъщност голяма част от нещата, които правим, имат опитването за цел.
Преди няколко дена се завърнах от Мароко. Не бях там на кулинарна екскурзия и не бях за пет дена, а за повече. Ще има разказ за самото пътуване, за градовете и местата, за мароканците, туристите, улиците, площадите, джамиите, риадите, пазарите, гарите, влаковете, колите и пътищата. Но заедно с това, бих искал да успея да удържа и осмисля мярата на опитването, с което подхождаме към нещата, които са ни „различни“. А кулинарният казус е само за загряване на клавиатурата.