Етикет: вина

Справедливост за всички

Отчаяхте ли се вече? Виждате ли изход? Има много поводи да обвиняваме.

Царя и НДСВ, които четири години играха ролята на буфер и параван, а после се превърнаха в удобна постелка, на която комунистите да изтрият старата кал от обувките си.

БСП, които опиянени от успеха на лъжата и лицемерието подмениха старата си вина със стотици нови и затъват все повече, умножавайки своето безочие у всички около тях.

ДПС, които използваха волята за достойнство и признание на турците и мюсюлманите, за да опазят Държавна сигурност и да превърнат корупцията в най-предвидимия начин за постигане на резултати в държавата ни.

Десните, които си мислеха и все още си мислят, че политиката е куха игра на маркетинг и власт, и по това не се отличават от другите и нито една от техните вини не им е напълно чужда.

Бойко Борисов, който е просто продукт на цялата тази перверзия, празен ход, който ще бъде запълнен със същата помия и ще минира всякаква възможност вината да произведе поне малко мъдрост.

Всички подлизурковци, които идват с налуден и мразещ поглед и си отиват с кисела усмивка, без да знаят какво да правят с живота си и с трохите, които са откраднали.

Напира ли омразата в душите ви?

Полезно е да се вменява и поема вина. Но няма ефект, ако не покажем също и съчувствие. Не към уродливите обществени чудовища, изброени по-горе. Към всички нас. Към самите себе си. Защото това е нашето лице. И то е такова, защото забравихме, че най-важна е справедливостта.

Да, политиците ни лъжат и не работят за нас. Но дали всички ние не търсим успеха си за сметка на другите? Кога за последен път постъпихме справедливо?

Политиката не е пазар за обещания и състезание по омраза. Политиката е договаряне на справедливост. Справедливост за всички.

Съвест, моля

Текущите политически интриги са подходящ повод да се каже отново, че има системен проблем в българската държава. Казването не е ново. Предлагам нова интерпретация.

Институционалната система и политическите процеси са настроени по начин, който не допуска проява на съвест. Не е вярно, че всички по подразбиране са лоши. Това, което е лошо, е на системно ниво. Няма добра партия. Няма добра институция. Парламентът, правителството и съдът работят лошо. Как през всичките тези години тези констатанции постоянстват?

Любителите на конспиративни теории тук трябва да получат някакво признание. Да, има немалко субекти, които правят неща и задават посоки задкулисно, без публично заявен интерес. От друга страна, да се смята, че този процес е централизиран и всичко се консолидира в една единствена воля ми се струва абсурдно. Диалектиката на политическия процес предполага, че сблъсъците между задкулисни интереси постепенно трябва да произвеждат публично видимо развитие и да дават по-голяма устойчивост на разумността.

Защо това не се получава? Защото няма нито един елемент в системата, който да снема прикритата и потисната виновност в рефлексивно самосъзнание.

Не някой конкретно, всички заедно трябва да се почувстваме виновни. И да намерим начин да проявяваме съвест.

Сдвоености

Заместник-министър имал две имена и ги ползвал избирателно, за да укрива конфликт на интереси. Освен всичко останало, тази постъпка е несъмнено глупава. Но нещо се крие зад тази глупост и то не е само конспиративното желание за облага.

Спомням си как родителите ми се притесняваха, когато станах ученик в гимназия, отдалечена на двеста километра от родното ми място. Според тях да имаш турско име беше предпоставка за предубедено отношение и неприятности. Спомням си как мои познати запазиха насилствено наложеното име на сина си, който беше обещаващ талант в школата на един от големите столични футболни отбори. Това сигурно има отношение към традиционния начин, по който се обиждат агитките по стадионите. И досега срещам хора, слава богу не много, чиято първа реакция след като се запознаем е да обясняват как за тях „това няма значение“.

Историята включва Насилственото преименуване от средата на 80-те, което все още наричат Възродителен процес, продължава с правилата, по които имената бяха „върнати“ в началото на 90-те, с начина, по който една политическа партия монополизира присъствието на турската общност в публичното пространство и начина, по който всички останали приеха това етикетиране и го превърнаха в свое собствено, оставяйки мултикултурализма да пребивава само в така наречената от Ивайло Дичев „проектна култура“.

Страховете на този човек не са никакво оправдание, хората трябва да отговарят за страховете си, още повече ако са ги превърнали в облаги. Струва си, обаче, да си дадем сметка за средата, която ги прави възможни.