Мароко: Фес и отново Маракеш (7 – 9 януари)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме – Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички – персонал и малко посетители – се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината – потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове – хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените – еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.

Гугъл приложения за офиса

Тук смятам да споделя личен и съвсем практически опит от използването на приложения на Гугъл в офиса ни. По аналогия, той би могъл да интересува най-вече малки организации, които имат нужда от всички нормални инструменти в областта на информационните технологии, но не са склонни да инвестират значителни ресурси в лицензи за продукти на Майкрософт.

Гугъл срещу Майкрософт

Няма да разказвам за неща като хостинг, виртуални сървъри и т.н., които зависят от спецификата на дейността на съответната организация, а за стандартните офисни дейности и процеси, които малко или много си приличат навсякъде.

И така, какво може и какво не може да се прави с уебприложенията, които предоставя Гугъл?

Имейл приложението на Гугъл е достатъчно познато като интерфейс и с чудесен набор от възможности, така че по отношение на него едва ли би имало изненади и няма да влизам в подробности за начина на употреба. За да работи коректно, трябва регистрация в Гугъл Апс и след това промяна на MX записа при хоста на съответния домейн. Това е единствената по-специфична настройка. Обикновено е достатъчно да се свържете с хостинг доставчика ви.

Всъщност част от партньорските ни организации ползват „фирмени“ адреси в Джимейл и Абв.бг, но да кажем „Не бива“ и да не задълбаваме.

Иконки за Поща и Документи на десктопа.След като такъв запис е наличен, създаването и администрирането на потребители става тривиална задача и не изисква особени технически познания. Разбира се, Гугъл позволява достъпване на пощата и през външни клиенти. В работна среда комуникацията чрез имейли е често доста интензивна и от това може да има смисъл. Лично за себе си, обаче, предпочитам Гугъл Хром във варианта му, в който се държи като отделно приложение. За целта си имам съответните икони на декстопа, които стартират сайта на съответната услуга в прозорец без браузърските контроли.

Досаден момент е, че при тяхното създаване под Убунту за икона се взима уебиконата, зададена от съответната страница, която разгъната до стандартния размер върху работната площ изглежда доста омазано. Наложи ми се да я заменя на ръка. Но това е въпрос на индивидуални предпочитания, пък и не може да очакваме от всеки офис да работи под Убунту. За работещите под Уиндоус процеса по създаване на десктоп препратки може да се направи и със специална програма, достъпна от административния панел на домейна в Гугъл Апс.

Линк към Гугъл Задачи в менюто на ДжимейлВътре в пощата е интегриран и Гугъл Задачи. Не намирах полза от този уиджет, преди да започна да го използвам в работен контекст. На пръв поглед е доста семпъл. Но на втори има точно тези хитри детайлни функционалности, които са най-смислени. Отделни списъци от задачи. Възможност списък да се праща като имейл съобщение. Възможност дадено съобщение да се превръща автоматично в задача. Дати и бележки, ако са нужни. Лесно отмятане, принтиране, пренареждане. Нивото, от което човек организира своите собствени задачи, е улучено добре. За по-сложни процеси като управление на проекти, разбира се, си имаме специална платформа.

Менюто на Гугъл ДоксГугъл Докс е приложението, което предполага най-сериозна разлика спрямо своите десктоп аналози. Лично за мен разликата е с положителен знак, но оценката може да зависи от конкретния контекст и сценарий. Ето някои детайли, които помагат.

Възможностите за организация на документите, които предлага интерфейса на Гугъл Докс, са много по-добри и гъвкави. Документите могат да бъдат в няколко папки едновременно. Търсенето е лесно, удобно и ефективно. В Гугъл Докс могат да бъдат качвани всякакви файлове във всякакви формати, дори и такива, които не могат да бъдат отваряни и редактирани чрез приложението. Отделните документи, както и цели папки с тяхното съдържание, могат да бъдат споделяни с други потребители.

Последното значително променя начина, по който тече обмяната на файлове в организацията. Да вземем стандартен сценарий. Служител иска отпуска. За целта трябва да напише молба, която да бъде одобрена от едно или повече нива над него, да бъде издаде заповед, с която отпуската се разрешава и евентуално това да отиде в някакъв общ регистър и да бъде достъпно за последващи справки. Ако всичко това става онлайн, отпадат всякакви притеснения относно детайли като използването на правилния шаблон, изготвянето и достъпването на архива без условностите на това къде се намира и т.н.

Възможностите за форматиране на документите са достатъчно развити. Поддържат се различни нива на заглавки, хедъри и футъри, бележки под линия, вмъкване на коментари, таблици, автоматично генериране на съдържание. Сериозен бонус е вградения инструмент за рисуване на схеми и диаграми, който ползваме активно при писане на спецификации и процесна документация. За повечето стандартни документи има шаблони, достъпни за онези, които ги ползват.

Директно създаване на нов документДопълнително към отметките на браузъра си съм добавил линк, с който мога директно да отворя нов документ, без да минавам през основния интерфейс на Гугъл Докс.

Гугъл Сайтс представлява чудесен инструмент за поддържане на интранет сайтове за вътрешни процедури, инструкции, документация и друга работна информация, която може да се използва и обновява от всеки в организацията.

Гугъл Календар върши това, което се предполага. Има добра интеграция с имейл услугата и може да праща напомняния по имейл или чрез текстово съобщение до мобилен телефон. Отскоро поддържа и преглед на заетостта на хората, които каните за дадено събитие, както и на заетостта на мястото, на което искате да проведете срещата.

Малко учудващо се оказа, че за нас много полезен инструмент е Гугъл Уейв. Различните теми в една организация подлежат на различен вид дискутиране. Някои неща е добре да бъдат обговорени на живо, по други е добре да има предварителен документ и човек, който отговаря за неговото обновяване и поддържане. Но винаги е имало ситуации, в които съм смятал, че нещо като вътрешен форум би свършил добра работа. Гугъл Уейв предоставя възможност точно за такъв вид дискусии – не много формални, разтеглени във времето и позволяващи всеки да се включи свободно с идеи, предложения и информация. Неудобството за сега е, че не е интегриран в Гугъл Апс и предполага ползването на отделни акаунти.

По моя преценка спестения ресурс от лицензи и време за администриране е значително. Адаптирането на потребителите може да е предизвикателство, най-вече по отношение на офис приложенията. Но усилията по обучението им се отплаща многократно.

Мароко: Мекнес, Волубилис и Молла Идрис (5, 6 януари)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Мекнес е следващият от четирите имперски града на Мароко. Вече сме били в Маракеш и Рабат, предстои ни да посетим и Фес. Династиите, които са управлявали държавата през вековете, не са се престаравали с приемствеността помежду си и столицата се е сменяла често сред другите три града. Мекнес, обаче, е бил център на империята само веднъж – в края на 17 и началото на 18 век, в началото на управлението на настоящата династия на Алауитите.

Влакът спира на по-отдалечената гара и хващаме такси до центъра. Тук няма пазарлъци, апаратът работи по подразбиране. Не се вижда и някакъв наплив от туристи. Усещането през цялото време е за добре уреден провинциален град. Отново търсим хотел на място и този път изборът ни е добър.

Оправяме се към медината, която е отвъд реката. Опитва се да вали, духа вятър, но същевременно е приятно. За разлика от градовете, в които сме били досега, тук релефът е хълмист. Изглежда мостът над реката е единствения начин да се стигне до стария град. Той е доста голям, целия ограден от крепостна стена. Стигаме до централния площад, намираме пуст ресторант встрани от него и съзерцаваме Баб Мансур.

Баб е врата, порта. Има доста легенди около тази порта, една от които е, че архитектът й е бил християнин, приел исляма. Отвъд нея навремето сигурно е било нещо като дворцов комплекс. Сега не е много ясно – има градини, пътища, дори паркинг. И доста сгради, които със сигурност не изглеждат дворцово. Все пак е приятно и поддържано. Подминаваме един пуст площад, на който разказват, че Молла Исмаил приемал чуждите посланици пред погледа на своята войска, съставена основно от чернокожи роби. Именно той преместил столицата от Фес в Мекнес и построил повечето от нещата, които разглеждаме. Тук е и гробницата му. Приятна гробница.


Напускаме двореца и се впускаме в уличките на суковете. След доста мотаене се спираме в магазина на мустакат занаятчия, който ни показва неща от желязо, украсени с набити сребърни жички. Разказва ни за ръката на Фатима, дървото на живота, берберските мотиви, процеса на работа, уникалността на изработката и много неща, като чевръсто минава от френски на английски и обратно.

На следващия ден наемаме такси, за да посетим Волубилис и Молла Идрис. Договрката е според часовете, които ще прекараме на съответните места. След като се разбираме за цената, човекът, който движи стоянката и си говори с туристите, иска бакшиш. Странна концепция.

Шофьорът ми става симпатичен веднага. Носи традиционна черна берберска дреха с качулка, не говори много, само отвреме на време посочва нещо и казва съответната ключова дума. По някакъв странен начин ми напомня на дядо ми. Не успяваме да обсъдим това чувство.

Волубилис е римски град, който в разцвета си е стигал до към 20 000 жители. Останките са интересни и добре запазени. Бил е изоставен от римляните около трети век, но изглежда после е бил заселван пак. Голяма част от разкопките е правена от французите в началото на миналия век.

Около входа има нещо като синдикат от екскурзоводи. Не е ясно дали работят за себе си или за някаква институция. Решаваме да разчитаме на доста подробното описание в Лоунли планет и множеството табели, които всъщност са доста обяснителни и полезни. Още отдалеч са видими капитолът, базиликата, триумфалната арка и някои от портите. Табелите назовават отделните постройки по някой характерен за тях белег и доста успешно описват кои помещения за какво са служили. Има много мозайки, които са запазени в учудващо добро състояние. Цялото място е впечатляващо и си струва двата часа интензивно ходене и разглеждане.

Следва Молла Идрис. Това е град, който е кръстен на основателя на династията на Идрисидите. С него реално започва историята, която сегашните мароканци припознават за своя. Освен важна историческа фигура, той е почитан и като светец. В този град се намира гроба му.

В общи линии Идрис е дошъл по тези земи, след като загубил борбата за халифата от Абасидите в Багдат. Влезнал в съюз с местните берберски племена, ислямизирал населението, завладял сегашните Мароко, Западна Сахара и част от Алжир, а накрая бил отровен от човек на Харун ал Рашид, който, макар и в Багдат, имал за какво да си отмъщава.

Мавзолеят му е място за поклонение. Местните дори си позволяват да го сравняват с Хаджа, което сигурно би трябвало да звучи доста еретично в не-туристически контекст. Така или иначе, има ежегодни религиозни празненства и отдаване на почит, за които пристига и кралят. Твърди се, че чужденците не са били добре дошли в този град до скоро. И сега не се забелязват много от тях, но не усещаме някой да ни гледа на криво.

Мястото е красиво, на висок хълм и изглед към полята и планините наоколо. Тук е единственото кръгло минаре, което виждаме през цялото пътуване. Изглежда невзрачно, облепено в странни зелени плочки и изписано.

Мароко: Казабланка и Рабат (2 – 4 януари)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

От Маракеш до Казабланка с влак пътуването отнема три часа и нещо. Имаме билети за първа класа – разликата в цената не е голяма и осигурява гарантирани места и по-добър комфорт. По гарите и в самите влакове пускат съобщения по високоговорители, които винаги са на арабски и френски. Същата двуезичност се отнася и за всички табели, разписания и информационни табла.

Френският не е официален език, но поддържането на активната му употреба, по всичко личи, е държавна политика. Учи се задължително в училище, използва се за всякакви указания и упътвания в публичните пространства, може да бъде чут по радиа и телевизии съвсем произволно, без субтитри и примесен с арабския. Така и не ми става ясно дали политиката поддържа това двуезичие или наличието му предполага и съответните политики. Във всеки случай изглежда, че има и известна историческа инерция – такова е било отношението между берберските диалекти и арабския, после между местния арабски диалект и така наречения стандартен арабски. Така или иначе, това положение на нещата значително улеснява ориентацията ни.

Никой не нарича Казабланка с пълното й име. За всички градът е просто Каза. Пристигаме на Каза Воаяжьор – една от общо петте гари, сигурно най-голямата. Поне половин час преди това влакът се е движил покрай града. Линията е оградена с високи стени. Дори и те, обаче, могат да се пресичат. Например със стълба.

Мини такситата тук, изненадващо, са червени, за разлика от Маракеш. Отправяме се към предварително набелязан хотел. Няма, обаче, интернет, освен това изглежда не съвсем приветлив. Решаваме да търсим друг. Попадаме на един в доста колониален стил. Понякога дори и за цената на хотелите можеш да се пазариш. Отсядаме тук, но се оказва, че дори и със спазарената цена не си струва – безжичния сигнал не стига до четвъртия етаж, поддръжката не е особено старателна, а няколко клуба долу озвучават обстановката до късно през нощта. Има потенциал за много повече – самата сграда е хубава, разположена в центъра на града.

След обяд е време за разходка и първоначална ориентация. Медината е малка и мизерна, макар и на брега на океана. Не си струва. Хаосът и мръсотията на останалите централни части не носят никаква екзотика. Има много сгради, които подсказват колониална история, но повечето са запуснати до степен, в която е изненадващо, че всъщност са обитаеми. Паралелно с това има модерни офиси и хотели, но дори и те не стоят претенциозно.

Вчеряме след полунощ. Центърът е все още жив. Изглежда безопасно.

На следващия ден се отправяме към джамията Хасан ІІ. Според пътеводителя ни е добре, че са я простроили преди десетина години, защото иначе Каза не е имала никакви забележителности. Липсата сигурно е била неприятна, но за смислеността не съм много съгласен – замисълът и изпълнението са безумни. Това всъщност е огромен комплекс, който по неофициални оценки е струвал над половин милиард долара. Освен джамията и огромния прилежащ площат има две други големи сгради, едната от които действа като някакво училище по изкуства и занаяти.

На няколко пъти всеки ден има турове на френски, английски, испански и италиански. Джамията е третата по големина в света, след тези в Мека и Медина, а минарето й е най-високото действащо. Мюезинът се качва с асансьор. Вратите са толкова големи и тежки, че се отварят със специални електрически устройства. Побира 25 000 души вътре и още 80 000 на площада, което се случва по големите празници. Иначе идвали по няколко стотин души на ден. Има специална противоземетръсна конструкция, макар че, казват, Каза не била в земетръсна зона. Куполът е подвижен и може да се отваря. Има подово отопление. Част от джамията е над океана, в съгласие със седмия стих от сура Суд (Той е, Който сътвори небесата и земята в шест дни, и Неговият Престол бе върху водата, за да ви изпита кой от вас е по-добър по деяние. И ако кажеш: “Ще бъдете възкресени след смъртта”, онези, които не вярват, непременно ще рекат: “Това е само явна магия.” – Коран 7:11). Всички материали са от различни места в Мароко, освен многотонния полюлей в средата и някакви други детайли, които били от Италия. В подземието има хамам, който не функционира, но демонстрира как много други джамии имат подобни прилежащи постройки и бизнеси, които им помагат да се издържат. Архитектът е французин, бил приятел на Хасан. Хасан е бащата на сегашния крал. Решил да строи тази джамия и помолил мароканците да му помагат, кой с каквото може. Повечето щуротии, свързани с проекта, май са негови хрумвания. Много пъти ни повтарят клишето за съчетаването на модерността и традициите.

Клишето, обаче, не работи много добре в контекста – кварталът до джамията е един от най-мизерните. Турът вече е приключил, но оставаме още малко на площада отвън и се наслаждаваме на нечовешките пропорции и на Атлантика. След това се отправяме към мизерния квартал и хващаме такси към Корниш.

Корниш е най-богатата и уредена част на града и се намира надолу по брега. Основното в него е крайбрежния булевард – пълен с кафенета, ресторанти и хотели, популярно място за разходки и плажуване. Дори и в началото на януари е достатъчно топло за един ентусиазиран сърфист в океана и за разходка по пясъка – там, където го има. Останалата част от брега явно е била скалиста, докато не са я бетонирали, за да я превърнат в частни плажове с басейни, достъпът до които се таксува. Изглежда неприятно грозно, но си струва да се съзерцава. Условия за последното създават безкрайните редици от заведения покрай булеварда. Сядаме в едно и се подлагаме на проветряване.

В квартала има и някакво кино, но графикът на прожекциите не ни урежда. Решаваме да се върнем към центъра и да видим още от града. И изненадващо попадаме на приятно място – площад Мохамед V. Този последния пък е дядо на сегашния крал, който е кръстен на него и носи следващия номер.

Наблизо, сред хубави градини и приятно утихнали улици, намираме и една изоставена катедрала. Пред нея младежи играят футбол. Катедралата е олющена и заключена.

Привечер, след като все пак сме изгледали дублиран на френски холивудски филм в киното близо до хотела, предприемаме дълга разходка по кварталите. Има безкрайни редици от сгради, които изглеждат изоставени или не съвсем достроени. Повечето от тях, все пак, са обитавани, но улиците са пусти, няма квартален живот. Това се променя едва, когато наближим отново централната част около Площада на Обединените нации, който е до медината, пристанището и прилежащата й гара. Казабланка е голям град – четири милиона жители. Изглежда това е градът, в който наистина можеш да живееш самотно в Мароко. Излъчва автентична тъга. Разбирам, че това е една от причините, поради които съм искал да го видя.

Третия ден от престоя ни всъщност е посветен на Рабат. Ще отидем там сутринта и ще се върнем привечер. Каза Пор е гарата, която ни трябва – същата, която е до пристанището. Намира се на десетина минути от хотела.

Пътуването е около час. Гарата, на която слизаме, е разположена доста централно и не ни се налага да търсим таксита. Стигаме до медината, пресичаме я и стигаме до казбата. Случва ни се тъкмо това, което Лоунли Планет за Мароко ни обещава – местен хитрец се залепва за нас и се опитва да ни убеди, че трябва да ни придружава, понеже иначе ще затворят скоро и няма да можем да разглеждаме. Всъщност, макар и много особена, това е напълно функционираща част от града и няма какво да й се затваря. Впускаме се в лабиринта от тесни улички със сгради, боядисани в ярко синьо.

Съвсем в края на крепостта се открива прекрасна гледка. Гледаме от дясната страна на устието на Бу Регрег, която отделя Рабат от Сале – формално друг град, а иначе нещо като предградие. Сале, казват, бил доста по-традиционен и различен от столицата. Ограден е с крепостни стени. Дълга ивица току под тях, по склоновете, които се спускат към брега, е заета от гробища. Ако погледнем на ляво, ще видим гробищата на Рабат. Би трябвало да има някаква концепция в това разположение, но не мога да я схвана.

Отиваме към другия край на крепостта, за да видим андалуските градини и да поседнем в традиционното кафене, което се намира до тях. Ментов чай и черно кафе май са единствените неща, които предлагат.

Връщаме се към централната част на Рабат и хвърляме поглед към кралския дворец. Виждаме само високите му стени – не може да се влиза. И тук има катедрала – по-спретната, но все така заключена. Рабат е доста по-подреден от Казабланка. По много улици текат ремонти. Не излъчва тъга, което ми се струва, че го прави по-скучен за живеене.

Влакът трябва да дойде в 6, но съобщават за закъснение от около 30 минути. В крайна сметка не идва въобще и хващаме следващия. Такива непредвидени развития са нещо, с което иначе добре измислената система не се справя въобще.

Първа класа е пълна с бизнес хора – смартфони, лаптопи, вестници, документи, телефонни разговори. Повечето говорят на френски, някои май са си французи.

Мароко: Долината на Урика (1 януари)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

В първия ден от новата година ставаме рано и към девет сме в туристическата агенция, където вчера сме договорили пътуване до долината на Урика. Шофьорът вече ни чака. Скоро се появяват и двойка японци, с които ще пътуваме заедно. Заедно всъщност е силно казано. Почти не говорят английски, нито някакъв друг общ за нас език, а и не изглеждат като хора, с които може да се общува интензивно. Все пак, като всички японци, се държат прилично и се координираме добре тогава, когато се налага.

Шофьорът е добродушен и излъчва оправност. Тръгваме. В града всичко е в нормалния си интензивен и хаотичен ритъм, все едно вчера никой не е празнувал и вече всички са се заели с ежедневните си дейности.

Отправяме се на изток към Атласките планини. Атласите са видими почти отвсякъде в Мароко. Високи, покрити със сняг през зимата, те разделят страната по дължина. По-ниските части на север и на запад, откъм океана и Средиземно море, са най-населени. Отвъд планините е Сахара. Пустинята я оставяме за друг път, игнорирайки предложенията за няколкодневно пътуване с камили, за да я видим.

Първите около трийсетина километра, които изминаваме с очукания и тромав джип, са равнинни. После постепенно се появява нещо средно между храсталаци и гора, а пътят започва да се вие около река Урика. На два пъти шофьорът спира и ни казва да снимаме. Ние снимаме. По склоновете започват да се появява все по-живописни села. Пътят се изкачва по десния склон на реката. Самата тя в момента не е много пълноводна, но коритото е голямо и сериозно укрепено. Явно при топенето на снеговете през пролетта могат да се очакват наводнения.

Спираме в едно село, в което посещаваме кооператив, който произвежда арганово олио. Това е уникален продукт, понеже арганът, оказва се, расте само в Мароко. На доста места има кооперативи, спонсорирани от държавата, които поддържат традиционни производства и занаяти, и сигурно изпълняват и някакви социални функции и политики.

Показват ни как се извлича олиото. Три жени белят плодовете на аргана, след това ги стриват. Появява се Уафа, която ни обяснява надълго и нашироко какво е това олио, какви продукти правят от него и как се употребяват. Явно върши работа за всичко – и за готвене, и за всякакви козметични процедури. Има и странични продукти като маски и така наречения черен сапун. Купуваме и продължаваме по пътя.

По отсрещния склон има все по-невероятни селца от по няколко къщи, подредени терасовидно. По всичко личи, че до тях всъщност няма начин да се стигне с кола. Навсякъде има въжени мостове над реката.

Дестинацията ни е селото Сети Фатима, докъдето стига пътя. Оттам през планината може да се продължи само пеша или с камили. Когато наближаваме, отново става доста задръстено. Много хора – не само туристи – използват почивните дни.

Слизаме и ни поема местен гид, който ни повежда нагоре към някакви водопади. Пресичаме един от въжените мостове и минаваме по места, които със сигурност могат да се оценят като опасни за живота. Почти никъде не е достатъчно обезопасено – чудя се дали не стават инциденти. Туристическият поток е интензивен, на някои места е проблем разминаването между онези, които се качват, и другите, които слизат. Планината е все по-впечатляваща и внушителна. Въпреки това, по целия път има разхвърляни къщи, както и доста търговци, които продават сувенири. Най-горе си купувам джунджурии от бербер, който обяснява, че идва от планината и не плаща данъци, защото няма кой да ги събира. Не че съм го питал изрично. Най-горе има будка с няколко маси наоколо. Почиваме си и пием ментов чай. Надолу пък си купувам сусам. Вкусен е – по-твърд и малко по-сух от онзи, който си спомням от моето детство.

Връщаме се долу и се отдаваме на мързелив късен обяд в ресторант край реката. Привечер сме обратно в Маракеш.

Мароко: Нова година в Маракеш (30, 31 декември)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

На сутринта се запътваме към новата част на града. Целта е да стигнем до гарата и да си купим билети за Казабланка за след няколко дена. Изживяването е успокояващо. Откритите пространства са повече, градът изглежда достатъчно подреден, макар и не особено вълнуващ, тълпите не са толкова заливащи. Има отделни неща, които подсказват разкош – хотели, дворци, градини, повечето оградени с онези високи стени. Ориентацията е лесна, има няколко големи булеварда.

Гарата е хубава и добре уредена, всякакви съмнения относно удачността на железопътния транспорт отпадат веднага. Всъщност между градовете така и не пътуваме с автобуси, така че не мога да направя сравнение. Но гарите и влаковете са поддържани и в общи линии на железниците може да се разчита.

Купуваме билетите и се връщаме обратно, като по средата се отклоняваме по друг булевард. Още дворци и хотели, изглежда също, че продължават да строят, но не много интензивно. Връщайки се на познатия ни път, попадаме на нещо, което наричат Сайбър парк. Онова, което го прави кибер, е доста глупаво – някакви терминали със стар уиндоус и тъчскрийн, които не вършат никаква работа. Прехласване по някаква евентуална модерност, която е всъщност недостъпна и безсмислена. Някой е решил, че ще внуши някакви неща някому, като потроши известно количество пари. Подозирам краля. За сметка на това я има изложбата „Земята отвисоко“ – същата, която беше на моста до НДК преди време. По принцип парковете и градините в Маракеш са хубави и поддържани.

Връщаме се в медината следобяд, разхождаме се и продължаваме да проучваме и да свикваме с обстановката. На Джемаа ел Фна е все така лудница. След досаден и дълъг разговор обещаваме после да се върнем да ядем на щанд 117. По-късно, обаче, ни отвлича един симпатяга от 114. Този от 117 ни гледа накриво и се сърди.

Отново слушаме музикантите на площада. Привършвам вечерта на покрива на хотела. Около полунощ се появява човек от персонала и казва да загася и заключа, когато си тръгвам. Вечер не е много топло. След още час-два отивам да спя, но градът още е буден и шумен.

Първата ни задача за последния ден на годината е да отидем към южната част на медината, за да видим крепост, която навремето е била издигната от Саадитите. Това е друга от династиите, които са владели Мароко. Тяхното време е 16 – 17 век. Те се утвърждават с успехи срещу португалците. На тях и на следващата династия също се дължи факта, че експанзията на Османската империя в Северна Африка спира до сегашен Алжир.

Самият дворец е построен от Ахмед ал Мансур Даби и е довършен в началото на 17 век. Казват, че имал 360 стаи и бил много разточителен. Сега са останали само няколко помещения, а външните стени ограждат едно доста голямо пространство, в което си личат някогашните хубави градини с фонтани и басейни. Богатството на двореца е било пренесено от следващата династия, управлявала Мароко, в Мекнес, който те направили своя столица.

Родовата гробница на Саадитите е отстрани и била преоткрита по странен начин в началото на 20 век. За да има нещо различно от гробове и руини, в неголяма стая в дъното на двора тук са пренесли възстановения оригинален минбар от джамията Кутубия, изработен още в началото на съществуването й. Минбар е мястото, от което имамът изнася своята проповед преди петъчната молитва. Това всъщност е дървена конструкция, която представлява нещо като стълбище, от което проповядващият да може да се вижда и чува от всички присъстващи.

Не е ясно защо този минбар е тук. Надписите подсказват, че е бил в употреба до някое време миналия век. Очевидно са преценили, че е прекалено ценен и трябва да бъде пазен по по-специален начин. От друга страна, тук не личи да е много обгрижван и стои неадекватно – самотен и без контекст. Изработката е очевидно старателна и майсторска. Но дори и възстановен, следите на времето си личат.

Иначе тази крепост е мястото, където зимуват нашите щъркели.

Връщаме се на площада и обядваме. Следващата цел са няколко забележителности на север от суковете. Това е по-лабиринтната част на медината, отново се губим.

В къщата на някакъв бивш министър, възстановена наскоро, са разположили музея на Маракеш. В двора му има кафене. Човекът, който се разпорежда тук, е дама на средна възраст, която седи пред бара. Има нейни снимки с краля от откриването, направено преди няколко години. Самата къща е хубава, но концепцията ми напомня на някои от нашите провинциални музеи – няма много съществени неща, експозицията се състои от случайно подбрани експонати, предимно от 19 и 20 век, и ако нямаше известно количество фотографии от онова време, би имало нужда от доста въображение и предварително подготовка, за да може човек да си общува с историята.

Отстрани има джамия, която явно също носи историческа стойност, но е действаща и недостъпна за туристи.

За сметка на това медресето, което навремето е било към нея, сега е просто възстановка и може да се разглежда. Интересно е човек да си представи образователния процес тук и да го отнесе към претенциозните изказвания за образователната традиция, която то представлява. Помещенията са предимно празни, на втория етаж има две стаи, които са възстановени и оборудвани по начин, който да даде по-ясна представа за живота и дейностите на обитателите.

Посещаваме също бивша страноприемница, която сега е превърната в културен център. В момента има изложба. Няма общо с историята и традицията – някакъв художник, май чужденец, е пътувал много и е натрупал картини, рисунки и колажи от всякакви странни неща и ги нарича тетрадки. Категорично не ми харесва.

Пак срещу джамията има и някакъв монумент. Никой не знае за какво точно е служил. Изглежда това е единствената сграда, която е построена от Алморавидите и е останала неразрушена от Алмохадите.

Връщаме се към хотела и преди да се приберем минаваме през туристическа агенция, която сме набелязали преди това, за да уредим пътуване за следващия ден. Дори тук цените подлежат на договаряне.

На самата нова година съм в риада. Непозната французойка е първата, която ми казва „Bonne année“. Самият град, дори в дванайстия час, не се грижи да е празничен. Чуват се само възгласите на туристи, които явно се ориентират по часовниците си.

Мароко: Първи впечатления (29 декември, Маракеш)

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Кацаме в Маракеш на 29 декември с ранен полет от Лутън. Изминаваме разстоянието от самолета до терминала пеша. Наслаждавам се на слънцето, което ме кара да се усмихвам. Начинът, по който Лондон ме е накарал да се облека, е съвсем неадекватен.

Винаги съм имал някакъв ирационален интерес към Мароко и отдавна искам да го видя. Когато моментът настъпва, е вълнуващо.

Нареждаме се на опашка, за да ни проверят паспортите. Опашките са дълги, движат се неравномерно, някои гишета затварят и отварят изненадващо. Служителят набира на компютър паспортните данни и информацията, която съм попълнил в анкетната карта. Получавам печат с голям, отчетлив номер на влизане, който ще ми го искат по-нататък по хотелите. На края на коридора полицай проверява дали всъщност имам номер. Това представител на институция да проверява дали друг представител на същата институция е свършил нещо по нужния начин, ще се случва и по-нататък.

В салона за пристигащи има един банкомат с дълга опашка, така че ползвам услугите на обменното бюро отсреща. Терминалът е хубав – светла и приветлива сграда. Хващаме такси до хотела за фиксираната туристическа цена, която ни казват. Пазаренето по принцип е на почит, но с таксиджиите въпросът стои по друг начин. Шофьорът всъщност е разбрал къде е хотелът ни само приблизително – просто ни оставя на Джемаа ел Фна и ни посочва някаква тясна уличка, по която се предполага, че ще трябва да го намерим. След известно лутане, питане и отклоняване на десетина предложения за други хотели, намираме по-удобен път към нашия.

Маракеш е червеникав. При това не само като специфичен акцент. Нови и стари сгради, хотели и блокове, високите стени, които ограждат много от дворците и имотите, всички са в някакви нюанси на керемиденото. Стои толкова впечатляващо и същевременно естествено, че съм склонен да припиша този цвят на Мароко въобще. По-късно разбирам, че не е така – това е просто цветът на Маракеш.

Хотелът ни се намира в пресечка на може би най-оживената пешеходна улица, която тръгва от Джемаа ел Фна. Самата пресечка, обаче, е широка не повече от метър и половина. Въпреки това на нея има няколко хотела, една баня, магазини и постоянно присъствие от кибици. Оказва се попадение – приемлива цена и качество, стратегическо разположение и характерен по всички критерии. Както много други сгради в Маракеш и на други места в Мароко, хотелът ни всъщност е риад.

Риад означава градина. Това е открито към небето пространство, което обикновено е оградено отвсякъде от самата сграда. Първоначално е малко объркващо за моята пунктуалност, но се оказва, че така наричат и градината, и къщите, които имат такива градини. Допълнителен момент е, че в някои съвременни интерпретации риадът е всъщност покрит с навес или друга покривна конструкция. Последното, обаче, не се отнася до нашия хотел.

Неговият риад е открит, има неработещ фонтан в средата, зеленина и маси наоколо. Коридорите по горните етажи са същевременно балкони към градината. Вратите са дървени, не много високи и тесни. Толкова тесни, че е по-удобно да се отворят и двете им крила, за да се влезе. Усещането е наистина различно. Звуковият и визуалният контакт с другите обитатели е по-директен. Някои биха нарекли това домашна обстановка. Посетителите наистина се стараят да са по-тихи.

Този маниер на строене, оказва се, има нещо общо с римските вили и техните атриуми. От една страна, по мароканските земи е имало римски градове като Волубилис, за който ще стане дума по-късно. От друга, когато Алморавидите завладели Андалусия през 11 век, казват, че използвали тамошни архитекти и за начинанията си в Северна Африка, с което са били пренесени и доста от тогавашните испански архитектурни елементи. Топлият климат и липсата на сняг, разбира се, са допълнителен фактор, който прави удобствата на този вид строителство много повече от недостатъците.

Покривът на хотела е всъщност тераса. Не много обгрижвана, но също оборудвана със зеленина и маси и приятен изглед към другите покриви-тераси наоколо. Място за поднасяне на закуската сутрин и за пушене и разговори вечер.

Тези покриви са друга характерност на традиционната архитектура. Местният бизнес, съответно, я експлоатира активно и ги пълни с кафенета и ресторанти. И понеже ориентацията не винаги е лесна, тези заведения имат множество улични агенти, които размахват менюта и тормозят туристите за вечеря или кафе.

Отиваме към Джемаа ел Фна. Това е централния площад в медината – голям, постоянно пълен с хора, шумен и оживен. Явно гледам и се държа доста неориентирано – първото нещо, което ми се случва, са няколко змии провиснали на врата ми. Площадът е пълен със змиеукротители. Някои си седят и ги укротяват със свирня, други ги размятат наоколо и дебнат за туристи, върху които да ги метнат. Задължително следват преговори за количеството пари, които тази изненадваща услуга струва.

Други типажи по това време на деня са младежи с маймуни, продавачки на сладки, жени, които рисуват с къна, продавачи на вода в специфични одежди. Има и всякакви находчиви атракции, невинаги интересни, но често рекламирани шумно.

По-късно, когато се свечери, ще се появят музиканти и разказвачи, около които се оформят плътни кръгове от зяпачи и слушатели. Когато свирят звучи чудесно. Но има и дълги прекъсвания с обяснения и призиви за бакшиш.

Част от площада е зает от щандове – разнообразна храна, портокали, десерти, подправки и сушени плодове. Цялата тази дандания се възползва от туристите, но не е организирана изрично за тях. Самите жители на Маракеш също ядат, пазаруват и се забавляват тук.

Тръгваме по случайна улица навътре в медината. Май не сме я подпрали добре. По-нататък ще видим много по-симпатични улички, но конкретно тези активно представят неприятната страна на клишето за екзотичните ориенталски аромати. Там някъде, все пак, намираме хубав ресторант, спретнат, донякъде дори европеизиран, леко отстранен от врявата.

По-късно привечер пием кафе срещу Кутубия – най-голямата джамия в стария Маракеш. Името идва от арабската дума за книга – навремето около нея имало пазар за ръкописи. Преди нея на същото място имало друга джамия, построена от споменатите Алморавиди – основателите на Маракеш. Век по-късно тяхната династия западнала, Маракеш бил завладян от Алмохадите, които изглежда разрушили почти всичко в града и го издигнали наново.

Чуваме вечерния езан. Звучи ми изненадващо. По-нататък затвърждавам това впечатление – тук призивът към молитва е именно това – призив. Мюезинът предимно вика и орнаментите и музикалността, които могат да се чуят другаде, почти липсват.

Екзотиката и опитването

Има нещо нередно в прекаленото прехласване по екзотиката. Нека опитам с един кулинарен пример.

Група приятели обявяват седмица на магребската кухня и за по-автентично решават да я проведат в Мароко. При всяко ядене поръчват различни неща, разпитват сервитьорите за храната, гледат как се приготвя. Дори можем да си представим как вечер, преди да заспят, някои от тях  водят бележки за вкусовите си преживявания през деня. Всичко това би ме накарало да се усмихна и кимам одобрително.

Но ако си представя как на масата всеки път всеки един яде от чинията на всички останали, в погледа ми веднага проличава темерутесто неодобрение.

Как би било добре човек да се отнесе към мароканската кухня за петте дни, през които е в Мароко? Да изяде десет ястия (изключваме закуските поради цивилизационната ни обремененост) или по половин от тези десет и по няколко хапки от, да речем, четиридесет други?

Разбира се, има нещо темерутесто в това да не одобряваш поведение, което е всъщност толкова разбираемо и разпространено. Ние сме жадни да опитаме, развили сме цяла култура на опитването. Всъщност голяма част от нещата, които правим, имат опитването за цел.

Преди няколко дена се завърнах от Мароко. Не бях там на кулинарна екскурзия и не бях за пет дена, а за повече. Ще има разказ за самото пътуване, за градовете и местата, за мароканците, туристите, улиците, площадите, джамиите, риадите, пазарите, гарите, влаковете, колите и пътищата. Но заедно с това, бих искал да успея да удържа и осмисля мярата на опитването, с което подхождаме към нещата, които са ни „различни“. А кулинарният казус е само за загряване на клавиатурата.

Враждебна е хубаво име

Фактът, че 24 часа превръщат някаква плоска асоциативна мисъл в патриотарска кампания не е изненадващ. Не ме изненадва също, че БНТ и БНР се хващат на това хоро. Но понеже става дума за имена, бих искал да напомня защо този шум е глупав и ненужен.

Да именуваш важен обект по най-близкото до него селище е естествено и според обичая. Самото дружество Летище София ЕАД, доколкото знам, не използва името Враждебна официално. Летището е било построено на терени, отчуждени от землището на селото с указ на цар Борис ІІІ. По-късно то е станало квартал на София. Петър Пунчев е решил сега да изпитва срам от начина, по който навремето хората са си нарекли селото. Хората, според обичая и традициите си. Аз не изпитвам такъв срам. По-скоро бих призовал обичаят и традициите да бъдат зачитани.

ukazvrazhdebna

Името Враждебна е хубаво семантически. За онези, които разбират езика, създава отношение и задава въпрос. За онези, които не го разбират, е провокация да научат една сложна дума с подчертана езикова специфика.

Името Враждебна е хубаво граматически, защото е в женски род.

Името Враждебна е хубаво естетически, защото съдържа звуковите съчетания -вр-, -жд- и -бн-.

Името Враждебна е хубаво и психологически, защото ни напомня да не се комплексираме от традициите и езика си. И предизвиква усмивка.

Степени и длъжности в академичния свят

Предложените промени в проекта за Закон за развитието на академичния състав са сериозни и е учудващо, макар и не чак толкова лошо, че дискусията в публичното пространство не е по-разгорещена.

Ректорът на Софийския университет е недоволен от предложението. Не стана много ясно защо, освен познатия аргумент за девалвацията на титлите.

Преди няколко дена Бойко Пенчев коментира в Дневник и изказа ясни възражения, които могат да се адресират по-директно в смислен разговор. Ще спомена основното по-долу.

По БНТ1 ректорите на НАТФИЗ и НБУ звучаха като да са съгласни с основното. Стана ясно, че държавните институции искат по-плавен преход и по-детайлни общовалидни критерии.

„Политолози и социолози”, под което определение май се разбира „Райчев и Дайнов”, казаха, че званието „доцент” всъщност е излишно.

Компромисът

Проектът е достатъчно радикален в утвърждаването на академичната автономия и изискването университетите и научните институции да поемат отговорност за качеството на работата си. Същевременно са запазени „големия доктор” и доцентурата, което може да се приеме за компромис спрямо статуквото и натрупаната академична традиция. От друга страна, процедурата по присъждането на степента доктор на науките реално се приравнява на процедурата по хабилитация, което е нелош начин да й се придаде значение, което освен символно, е и практическо. В това има потенциал за процедурни неясноти, както подходящо отбелязва Бойко Пенчев в коментара си.

Възражението, че другаде няма доценти, е всъщност заиграване само със символността. В българската академична традиция доцентите винаги са били хабилитирани преподаватели и в англо-саксонската терминология – професори. Разликата е в името. Друг е въпросът дали получаването на професура трябва да става по същата тежка процедура и да включва и конкурс, вместо само избор. Във всеки случай, евентуални промени в тази посока биха били по-скоро технически, ако оставим настрана суетата по названията и титлите.

Символният капитал

Притесненията за девалвация на титлите и званията (които вече биват наричани степени и длъжности) показват различните начини, по които членовете на академичната общност са склонни да произвеждат смисъл. Някои си казват, че ако има много професори, ще престане да бъде ценно и важно да си професор. За тях смисълът е в изключителността. Но защо всъщност е ценно и важно да си професор? И защо държавата трябва да се грижи за регламентира тази изключителност насилствено? Ако нещо се мисли по някакъв начин от общностите и обществото, не е работа на държавата да преценява дали това е правилно или не. Тя по-скоро трябва да остави фактичността да се случва и хората да застават в свободно отношение към нея. Прехвърлянето на отговорността към университетите изисква и очаква те да започнат да се субектират през научната си дейност и да влизат в непосредствени и свободни отношения с обществото и другите научни организации.

Ако университетите са университети, професорите ще са професори. Държавата има достатъчно механизми (и интерес) да се грижи за първото.

Заедно с това, законопроектът предвижда процедура по взаимно признаване (и, съответно, непризнаване) на степените и длъжностите, присъждани от различните научни центрове. Практически това би означавало, че ако Пловдивския университет признава доцентурите, присъждани от Югозападния, и не признава тези, присъждани от Шуменския, процедурите по назначаването на доценти, получили званията си от тези две институции биха били различни, като в първия случай не би имало нужда от конкурс (чл. 17, ал. 2.).

Това създава възможност университетите да проявят разумност чрез свободата си, а не да я изискват от държавата. Изглежда повечето ректори са склонни да настояват за централизиран набор от подробно разписани критерии, които да изместят централизираността на процедурите, провеждани сега от ВАК. Нищо не пречи на университетите да се погрижат за това самостоятелно, без да искат законова и административна санкция, обвързвайки тези критерии с признаването на присъдените степени и длъжности. Така може и Ректорският съвет или някакво друго университетско обединение да получи някаква същностна роля в осигуряването и развиването на качеството на висшето образование и науката, а не просто да се държи като синдикат, пазещ статуквото.

Степени и длъжности, преждните титли и звания

Бойко Пенчев изразява притеснение, че има смесване между процедурите за присъждане на степента хабилитиран доктор, от една страна, и назначаването на хабилитирана длъжност, от друга. Едното касае универсалното оценяване на научния принос, а другото е процедура по назначаване на определена преподавателска и изследователска позиция. Проектът, обаче, прави достатъчно ясна разлика между конкурс и избор. Съответно в рамките на една и съща процедура степента хабилитиран доктор може да се присъжда и на повече от един кандидат, без всички да бъдат назначени на съответната позиция.

Според Бойко Пенчев, също така, трябва да има „свободни часове”, за да започне процедура по назначаването на асистент, доцент или професор, и това трябва да бъде разписано като изискване в закона. Сиреч трябва да има работа, за да назначите някого да я върши. Идеята това да е законова норма е доста странна. Разбира се, важно е научните институции да използват ресурсите си благоразумно, но това би трябвало да е обект на съвсем други процедури. Още повече, че след дългогодишни колебания немалко научни организации започват да осъзнават, че правенето на учебен план не означава твърдо и почти почасово разписание за конкретните курсове, които даден студент трябва да посещава по време на следването си.

Институции и общности

Друго възражение касае изискването мнозинството от членовете на комисиите, провеждащи конкурсите, да се състои от учени извън съответната научна институция. „Все едно”, според доста находчивия пример на Бойко Пенчев, „футболист отива на проби в Левски, а там го оценява комисия, в която освен Гонзо влизат треньорите на ЦСКА, Литекс и Локомотив Пловдив.” На първо място, комисията оценява, но не избира и не назначава. Онова, за което тя е отговорна, е даването на научен ценз. Предполага се, че това е в компетенциите на съответната научна общност и проектът може би се опитва да избегне прекаленото институционализиране на определянето на този ценз. За мен е неясно обратното – защо се фиксира съотношението три към две и не се допуска всички членове на комисията да бъдат външни за съответното висше училище.

Всъщност в българските дебати по подобни въпроси рядко се има предвид това, че научните общности по идея, а все повече и на практика, са наднационални. Би било интересен прецедент, ако дадена институция се опита да включи в тези процедури учени от чужбина. Проектът, изглежда, не изключва този вариант.