yunuz.yunuz

Предложения нов Закон за училищното образование внася някои промени в продължителността и структурата на обучението.

Две години предучилищна подготовка

Предучилищната подготовка става задължителна за всички деца, които в съответната година навършват пет годишна възраст. Тази норма присъства и в приетия проект за изменение на сегашния закон, което би трябвало да се направи скоро и да влезе в сила от идния септември. Мярката е по-скоро положителна, макар мотивите за нея, с които проектът е пратен към Народното събрание, да са доста формално изложени.

Два гимназиални етапа

По-интересно е в другия край. Гимназиалната степен започва от VIII клас и се разделя на първи и втори етап (съответно от осми до десети клас и единайсти и дванайсти клас). При условие, че степента ще бъде пет годишна независимо от вида училище, в разделянето се постига някакъв ритъм и вероятно дари естетика. Определенията и оразличаванията, обаче, са доста мъгляви и сякаш целят да регламентират най-вече отпадането на част от учениците в X клас, а не структуриране и рационализиране на образователния процес.

Задължителните часове във всички етапи включват задължителна и задължителноизбираема подготовка. Освен тях, във втория гимназиален етап има и „профилирана/професионална“ подготовка. (Чл. 70) Това на пръв поглед звучи все едно профилиране или професионално обучение ще се случва само в XI и XII клас. Но не е вярно. Удостоверението за завършен X клас може да бъде съпроводено и от свидетелство за професионална квалификация. Редица клаузи постановяват всякакви възможни изключения, които се уреждат в наредба на министъра. Изключенията са и в двете посоки — задължително учебно съдържание може да отпада или незадължително да става задължително, според вида на училището. Това не означава, че по-надолу в нормативната йерархия няма да има ясна структура, просто законът не стига много далеч в предписанията си.

Удостоверението за завършен X клас дава „право на професионално обучение“. Тази формулировка сигурно има някакво обяснение, ако се свърже с последващото регламентиране на придобиването на професионална квалификация, уреждано в наредби на министерството. Обаче, „право на обучение“, каквото и да е то, би трябвало да има всеки. Това какви условия ще се поставят в някакви други нормативни актове е въпрос, който трябва да се урежда там, не тук. Нима никакво „професионално обучение“ никога няма да може да се регламентира и да се състои без завършен Х клас? Такива клаузи имат свойството да звучат по-скоро като отнемане на права, не като даване.

Още по-абсурдно е, че удостоверението дава „достъп до пазара на труда“. Не е ясно какво по този начин държавата се опитва да каже на пазара. Вероятно да бъде така добър за зачита този документ. Но не виждам възможните следствия от тази клауза в този закон.

Преходът от X към XI клас включва задължително външно оценяване, оценките от което се вписват в приложение към удостоверението. По всичко изглежда, че тук очакваните сценарии са или ученикът да излезе от системата и да си търси късмета „на пазара“ или да остане в същото училище и да продължи образованието си по учебния план, по който е бил приет три години по-рано. Практически, обаче, няма начин тази граница да не се превърне в стресова. Нищо чудно някои гимназии да престанат да обучават ученици в по-горни класове. Няма опит тук да се регламентира някаква мобилност на учениците, което означава, че преместването към друго училище ще става на общо основание, което пък означава, че дори успешните ученици от иначе слаби училища ще бъдат маргинализирани.

Принципи

Да направим крачка назад и да погледнем нещата по-общо.

В момента образованието е задължително до 16 годишна възраст. Проектът слага задължителна начална точка — на 5 години всяко дете трябва да влезе в системата — и прави възможно регламентираното и санкционирано излизане от системата в края на задължителния период с удостоверение за завършен Х клас. В някакъв смисъл това е позитивна структурна промяна, макар че втората й част в сегашната формулировка е сериозно проблематична.

Задължителността на образованието в този период трябва да подпомогне съвместното овладяване от учениците на основни познавателни, граждански и културни компетенции и умения, както и да създаде възможност за преодоляване на проблеми като неграмотност, невладеене на езика и маргинализация. Извън пожелателни и общи формулировки, които сами по себе си не са лоши („единна система“, „национален приоритет“, „Европейски съюз“, „равен достъп“, „качествено образование“, „пълноценно развитие на личността“, „диагностика и оценка на личностното развитие“, „учене през целия живот“), проектът не изглежда да адресира очевидни проблеми като неефективност на образованието при етнически малцинства и други маргинализирани групи, хаотична структурираност на учебното съдържание по образователни етапи и по вид, голямата фрагментираност на видовете училища и учебни програми.

Образованието си има министерство. То е модерна институция и има сайт. На неговата начална страница министерството публикува новини. Една от тях е озаглавена “Предложение за обсъждане и обществена дискусия на Проект за Закон за училищното образование”. Текстът на публикацията съдържа две изречения. Първото повтаря дословно заглавието и е хипервръзка към файл с текста на проектозакона (който на места вече е поправян с промени и прецизирания на някои клаузи). Второто призовава читателите на сайта (сиреч общетсвото) да пращат “аргументирани предложения” на имейл адрес uchilishte@mon.bg.

Обществото трябва да се аргументира. Министерството, обаче, не се е погрижило. Не са публикувани мотиви и няма никакво позоваване на предхождаща работа. Няма дори елементарно линкване към по-общи документи като стратегии, програми или други целеполагания, които всъщност са налични на сайта му. Администрацията явно си представя дискутирането като процес, в който тя чака някой да й каже нещо, без самата да поема активна роля. (Тук може би трябва да изключим спорадичните семинари и конференции в не много широк кръг и медийните изяви на министъра.)

Проектът всъщност витае в пространството вече за трети мандат. Сегашният вариант беше анонсиран някъде през април. Акцентите, които бяха изведени в медиите, касаеха неща като финансирането и дисциплината. Министерството започна дебата, като обсъди намеренията си с “родителски и други организации”. Някак в ход законопроектите станаха два, като първия, вече приет от Министерския съвет в началото на юни, изменя за пореден път сегашния Закон за народната просвета, на който след това му предстои да бъде отменен. Идеята е някои промени да влезнат в сила веднага и да важат от следващата учебна година.

Цялостният закон, който явно ще бъде обсъждан по-дългосрочно, е към 60 страници. Заявяват се принципни положения на образователната политика, която държавата ще води. Качеството е “право” на получаващите образование, “задължение” на учителите или нещо, чието “осигуряване” се делегира на отделните институции в системата. Най-големият дял дискутира “образователната среда”, която освен институциите и организацията на системата със замах десубектира ученици, педагози, психолози, съветници и родители, като ги третира също като пейзаж.

Извън някои прекалености, проектът включва немалко разумни неща. Но каква е идеята? Текстът на един евентуален закон сам по себе си не е идея. Не е ясно дали министерството работи с такива.

Това е страница 519 от цифровизираната версия на Критика на чистия разум, в превод на английски от John Miller Dow Meiklejohn, издаден през 1855. Въпрос: Какво всъщност се показва в долния край? Друг въпрос: Дали този списък е част от оригиналното издание?

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Някои произволни наблюдения за нещата в Мароко.

• Безалкохолните напитки са в стъклени бутилки от по 35 сантилитра. Вероятно е било така отдавна и Кока Кола е трябвало да се събразят. Обаче, на бутилката за кола пише 35,5 (Фанта и другите са по 35).
• Под портокалов сок се разбира прясно изстискан сок от портокал. По заведенията е маргинално по-скъп от безалкохолните, на Джемаа ел Фна е 3 дирама.
• Има два вида таксита — мини и гранд. Мини са повече и сигурно се предполага, че винаги са с таксиметър, което разбира се не работи, ако наоколо има наплив от туристи. Гранд могат да се наемат за специални мисии и обикновено цената се договаря.
• В нормалните заведения не се сервира алкохол. Което превръща немалко нощни заведения в типични пивници. Това е достатъчно, за да привличат клиентела и да са много по-скъпи от другите.
• Всички (холивудски) филми са дублирани на френски и се разпространяват във варианта им за френския пазар.
• По книжарниците също има доста книги на френски. Почти всички са издания на френски издателства, но има и местни.
• По туристическите места се използват, освен френски, и английски и испански, по-малко италиански и немски.
• Има доста полицаи по улиците на големите градове, които регулират движението. Няма формални правила за поведението им — ръкомахат и надуват свирката постоянно. Много често седят не на кръстовища, а по средата на платното на някоя улица. Често се правят на тежкари и не се преместват на време, като така пречат на движението.
• Полицейските патрули по пътищата изглеждат като полицейска блокада — седят на платното, държат да забавиш много и оглеждат колите, които минават.
• В градовете има доста мотопеди и мотори. Тези, които ги карат, имат самочувствието на пешеходци и се бутат навсякъде — тротоари, пешеходни зони, уличките по суковете, площадите.
• Всяко по-голямо кръстовище е със светофари, вкючително тези с кръгово движение. Но, изненадващо, почти на никое от тях няма светофари за пешеходци. Те трябва да се ориентират по косвени признаци. Май само в Маракеш имаше две-три кръстовища с пешеходни светофари.
• Всяка къща е със сателитна антена. По заведенията изглежда най-популярно е испанското първенство. Много от каналите, които се гледат, са от Египет и Обединените емирства. Новинарската телевизия е Ал Джазира.
• На много места има „обществени писатели“ (Écrivains publics). Изглежда изготвят и попълват административна документация. Може би за бизнеса им помага и факта, че половината от населението е неграмотно.
• Бензиностанциите са Петром (май местната държавна), Ойлибия, Тотал, Шел. Всички изглеждат мизерно. Две колонки и рядко — помещение за измиване и магазинче.
• Чаят е ментов или черен. Ментовият е запарена прясна мента. Другите чайове се наричат „парфюмирани“.
• Местното кафе е „черно“. Много заведения предлагат и еспресо и кафе с мляко.
• Бизнесът с будки за телефонни обаждания е в все още в разцвета си. Има интернет кафета. Май доста от хотелите все още нямат интернет.
• Портрети на краля се слагат насам натам за щяло и нещяло. Но не изглежда като прекален култ към личността. Или поне не се натрапва на туристите.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко в края на 2009 и началото на 2010 година. Проследете всички публикации в рубриката to.go.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме — Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички — персонал и малко посетители — се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината — потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове — хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените — еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.