Не смятам да фокусирам интерес върху позитиви. Недоволството ми е, че онова, което се случва, не се комуникира по подходящ начин. И проблемът не е само в професионализма на комуникационните практики на институциите и политическите организации, а и в начина, по който управлението и политическите актове се мислят.

Вижте лингвистичните упражнения на новия вътрешен министър — няма мафия, има организирана престъпност, обаче пък тя е еди каква си. Произвеждането на тази тема е мисловен процес. Както се казва, господин министърът би трябвало да има нещо предвид. Това произведе новина и беше отразено. Сега, обаче, си представете как бива отразено от Би Би Си — “Mikov: Organized crime isn’t mafia”. Управленско изказване с дълбок смисъл.

Не искам Би Би Си или която и да е медия да гледа позитивно на “всичко българско и родно”, защото “всичкото” е именно “българско и родно” или защото някой е измислил някаква стратегия за да ги измами и замъгли погледа им. Проблемът с лошите новини е погрешно разбран. Лошите новини са истински, защото резултатът им се произвежда с истинско, непосредствено и искрено целеполагане. Някой е решил, че някой друг му пречи и наредил да го убият. Това е директно, ясно и за съжаление смислено волеизявление, най-вече защото решаващият има инструментите да реализира решението си, да постигне резултат. Някой друг може да реши, че предпочита да не се използва думата мафия, а някаква по-служебна терминология. Какво именно е целеполагането тук? И защо един министър, една институция или държавата трябва да имат такова целеполагане?

Разбира се, въпросът не е само как тези неща пребивават в главата на министъра, а как ние всички мислим управлението. Нашето общо и общностно мислене произвежда новостта в новините.