yunuz.yunuz

Беше достатъчно интересно и вълнуващо. Но е време да се връщам у дома и това чувство ме радва. Изрисуваната като футболна топка муцуна на А340 на Луфтханза е толкова симпатична и родна.

Полетът всъщност има малко странна треактория – минава на север от Черно море, по същия машрут, както и на отиване. Отново съм предимно сред индийци, някои от които пътуват с много багаж и семейно – с децата, бабите и дядовците.

На летището във Франкфурт всичко вече е приключило – няма я смътната неяснота на непознатото. Седя с чаша кафе рано сутринта, недоспал, пиша тези рерове и се чудя какви са ми първите впечатления за Хайдерабад от дистанция. В професионален план съм натрупал информация, която сигурно ще бъде полезна. В личен план съм доволен, че съм изживял нещо наистина екзотично, което може да бъде разказвано дълго и като че ли с много вариации, с множество различни настроения и акценти. Струва ми се, че друг вид пътуване до Индия, включващо повече места и изцяло посветено на разбирането на културата, човешките мотивации и действия би било ценно прекарано време. Но дори и в работно пътуване няма как да се избегне правенето на такива преценки, макар и мимоходом и само като инструмент и ориентир.

Начинът, по който нещата се изказват, филмите и музиката, съвсем различната форма на живот, която представлява Хайдерабад, стълпотворението от хора, обявите в неделните вестници от семейства, които искат да задомят синовете и дъщерите си, получили магистърска степен в някой американски университет, мръсотията и мизерията, инженерите и компютърните специалисти, напълно различните и неразбираеми предразсъдъци към някои неща и пълната им липса към други… Всички тези неща са предизвикателство към разбирането на разнообразието на човешкото битие. Но в момента усещанията ми са все още толкова непосредствени, че просто съм уморен.