Предложените промени в проекта за Закон за развитието на академичния състав са сериозни и е учудващо, макар и не чак толкова лошо, че дискусията в публичното пространство не е по-разгорещена.
Ректорът на Софийския университет е недоволен от предложението. Не стана много ясно защо, освен познатия аргумент за девалвацията на титлите.
Преди няколко дена Бойко Пенчев коментира в Дневник и изказа ясни възражения, които могат да се адресират по-директно в смислен разговор. Ще спомена основното по-долу.
По БНТ1 ректорите на НАТФИЗ и НБУ звучаха като да са съгласни с основното. Стана ясно, че държавните институции искат по-плавен преход и по-детайлни общовалидни критерии.
„Политолози и социолози”, под което определение май се разбира „Райчев и Дайнов”, казаха, че званието „доцент” всъщност е излишно.
Компромисът
Проектът е достатъчно радикален в утвърждаването на академичната автономия и изискването университетите и научните институции да поемат отговорност за качеството на работата си. Същевременно са запазени „големия доктор” и доцентурата, което може да се приеме за компромис спрямо статуквото и натрупаната академична традиция. От друга страна, процедурата по присъждането на степента доктор на науките реално се приравнява на процедурата по хабилитация, което е нелош начин да й се придаде значение, което освен символно, е и практическо. В това има потенциал за процедурни неясноти, както подходящо отбелязва Бойко Пенчев в коментара си.
Възражението, че другаде няма доценти, е всъщност заиграване само със символността. В българската академична традиция доцентите винаги са били хабилитирани преподаватели и в англо-саксонската терминология – професори. Разликата е в името. Друг е въпросът дали получаването на професура трябва да става по същата тежка процедура и да включва и конкурс, вместо само избор. Във всеки случай, евентуални промени в тази посока биха били по-скоро технически, ако оставим настрана суетата по названията и титлите.
Символният капитал
Притесненията за девалвация на титлите и званията (които вече биват наричани степени и длъжности) показват различните начини, по които членовете на академичната общност са склонни да произвеждат смисъл. Някои си казват, че ако има много професори, ще престане да бъде ценно и важно да си професор. За тях смисълът е в изключителността. Но защо всъщност е ценно и важно да си професор? И защо държавата трябва да се грижи за регламентира тази изключителност насилствено? Ако нещо се мисли по някакъв начин от общностите и обществото, не е работа на държавата да преценява дали това е правилно или не. Тя по-скоро трябва да остави фактичността да се случва и хората да застават в свободно отношение към нея. Прехвърлянето на отговорността към университетите изисква и очаква те да започнат да се субектират през научната си дейност и да влизат в непосредствени и свободни отношения с обществото и другите научни организации.
Ако университетите са университети, професорите ще са професори. Държавата има достатъчно механизми (и интерес) да се грижи за първото.
Заедно с това, законопроектът предвижда процедура по взаимно признаване (и, съответно, непризнаване) на степените и длъжностите, присъждани от различните научни центрове. Практически това би означавало, че ако Пловдивския университет признава доцентурите, присъждани от Югозападния, и не признава тези, присъждани от Шуменския, процедурите по назначаването на доценти, получили званията си от тези две институции биха били различни, като в първия случай не би имало нужда от конкурс (чл. 17, ал. 2.).
Това създава възможност университетите да проявят разумност чрез свободата си, а не да я изискват от държавата. Изглежда повечето ректори са склонни да настояват за централизиран набор от подробно разписани критерии, които да изместят централизираността на процедурите, провеждани сега от ВАК. Нищо не пречи на университетите да се погрижат за това самостоятелно, без да искат законова и административна санкция, обвързвайки тези критерии с признаването на присъдените степени и длъжности. Така може и Ректорският съвет или някакво друго университетско обединение да получи някаква същностна роля в осигуряването и развиването на качеството на висшето образование и науката, а не просто да се държи като синдикат, пазещ статуквото.
Степени и длъжности, преждните титли и звания
Бойко Пенчев изразява притеснение, че има смесване между процедурите за присъждане на степента хабилитиран доктор, от една страна, и назначаването на хабилитирана длъжност, от друга. Едното касае универсалното оценяване на научния принос, а другото е процедура по назначаване на определена преподавателска и изследователска позиция. Проектът, обаче, прави достатъчно ясна разлика между конкурс и избор. Съответно в рамките на една и съща процедура степента хабилитиран доктор може да се присъжда и на повече от един кандидат, без всички да бъдат назначени на съответната позиция.
Според Бойко Пенчев, също така, трябва да има „свободни часове”, за да започне процедура по назначаването на асистент, доцент или професор, и това трябва да бъде разписано като изискване в закона. Сиреч трябва да има работа, за да назначите някого да я върши. Идеята това да е законова норма е доста странна. Разбира се, важно е научните институции да използват ресурсите си благоразумно, но това би трябвало да е обект на съвсем други процедури. Още повече, че след дългогодишни колебания немалко научни организации започват да осъзнават, че правенето на учебен план не означава твърдо и почти почасово разписание за конкретните курсове, които даден студент трябва да посещава по време на следването си.
Институции и общности
Друго възражение касае изискването мнозинството от членовете на комисиите, провеждащи конкурсите, да се състои от учени извън съответната научна институция. „Все едно”, според доста находчивия пример на Бойко Пенчев, „футболист отива на проби в Левски, а там го оценява комисия, в която освен Гонзо влизат треньорите на ЦСКА, Литекс и Локомотив Пловдив.” На първо място, комисията оценява, но не избира и не назначава. Онова, за което тя е отговорна, е даването на научен ценз. Предполага се, че това е в компетенциите на съответната научна общност и проектът може би се опитва да избегне прекаленото институционализиране на определянето на този ценз. За мен е неясно обратното – защо се фиксира съотношението три към две и не се допуска всички членове на комисията да бъдат външни за съответното висше училище.
Всъщност в българските дебати по подобни въпроси рядко се има предвид това, че научните общности по идея, а все повече и на практика, са наднационални. Би било интересен прецедент, ако дадена институция се опита да включи в тези процедури учени от чужбина. Проектът, изглежда, не изключва този вариант.
И сега има девалвация на титлите и званията, нека си спомним за професор Иван Славков (батето) и други знайни и незнайни „учени“. Ако университетите раздават титлите и званията ще се създаде конкуренция. Сега има много обяви за работа в които работодателите търсят не просто юристи или инженери а юристи завършили СУ и инженери завършили ТУ. Ако някой университет си позволи да занижи критериите ще пострада реномето на самият университет, затова не вярвам това да стане масова практика.
Научните общности може да са наднационални, но университетите не са доколкото биват „частни“ и „държавни“, според принципа на финансирането си, откъдето идват и различните им структури откъм специалности и факултети/департаменти. С това се получава едно изначално неравенство,както в структурирането на едните и другите, така и в статусите на преподаващите в тях. За никого не е тайна, че много от преподавателите в държавните преподават на хонорар в частните университети, което от една страна, е един вид конфликт на интереси, в случай че се очаква в резултат на конкуренцият помежду си университетите да се развиват, предлагайки по-качествено образование. От друга, известно е, че тези преподаватели го правят заради ниските си заплати, от което пък печетял частните университети, като поддържат един минимален щатен състав от преподаватели и така пестят директно от заплати и осигуровки, като в същото време ползват без ограничения „чуждия кадър“ на държавния университет. Затова си мисля, че е добре да се изисква реформиране не само на едните, но и на другите университети в посока на едно атестационно изискване, което да ги равнопостави в това отношение, като се определи задължителен минимален брой щатни преподаватели, което на свой ред ще повлияе неизбежно и числото на длъжностите и тези, на които се присъждат званията във всеки университет.