Текущите политически интриги са подходящ повод да се каже отново, че има системен проблем в българската държава. Казването не е ново. Предлагам нова интерпретация.
Институционалната система и политическите процеси са настроени по начин, който не допуска проява на съвест. Не е вярно, че всички по подразбиране са лоши. Това, което е лошо, е на системно ниво. Няма добра партия. Няма добра институция. Парламентът, правителството и съдът работят лошо. Как през всичките тези години тези констатанции постоянстват?
Любителите на конспиративни теории тук трябва да получат някакво признание. Да, има немалко субекти, които правят неща и задават посоки задкулисно, без публично заявен интерес. От друга страна, да се смята, че този процес е централизиран и всичко се консолидира в една единствена воля ми се струва абсурдно. Диалектиката на политическия процес предполага, че сблъсъците между задкулисни интереси постепенно трябва да произвеждат публично видимо развитие и да дават по-голяма устойчивост на разумността.
Защо това не се получава? Защото няма нито един елемент в системата, който да снема прикритата и потисната виновност в рефлексивно самосъзнание.
Не някой конкретно, всички заедно трябва да се почувстваме виновни. И да намерим начин да проявяваме съвест.
Юнуз,
Не харесвам конспиративните теории, а идеята за един кукловод ми изглежда още по-невероятна. И все пак не мисля, че е задължително сблъсъците на задкулисни интереси да произведат публично видимо развитие и повече разумност. Има неща, които остават публично невидими, както и удивителна упоритост на неразумността на блъскащите се 🙂
Не познавам институционалната рамка, но подозирам, че човешкият фактор по принцип надделява над нея, макар че неминуемо си влияят взаимно. Може би е важно да открием отговора на този въпрос: кое е по-силното, кое е първичното, но в крайна сметка всеки от нас има различни лостове на въздействие. Подозирам че има и лостове, за които не подозираме 🙂
Съвестта ми се чуди дали е нужно да отида отвъд нежеланието си да изследвам институционалното. Може би твоята съвест ще ти подскаже да ми помогнеш със следващия си мъничко по-конкретен текст … нужна ми е насока 🙂
Някак не мога да се убедя, че това със „сблъсъците между задкулисни интереси“ съществува реално на българската политическа сцена (или зад нея). Даже поговорка си имаме.
Може би защото не смятам, че няма добра партия, не мисля и че институционалната система не допуска проява на съвест. Вярвам, че прояви на съвест има, но те – вероятно поради малкия им брой – остават невидими. Вярвам също, че ако у повечето хора, работещи в институционалната система, се проявява съвест, резултатът от управлението би бил коренно различен.
Струва ми се по-скоро, че проявите на съвест не се поощряват, т.е. добрите неща зависят изцяло от личностите, а не от системата. Чудя се как би могло да се промени това и си мисля, че ако имаше концепция, мислене в перспектива, нещата биха изглеждали по различен начин. Някак друго е да знаеш, че тази зле свършена работа и тези пропилени пари нанасят вреди не принципно, а на конкретния и дългосрочен план за бъдещето на страната/икономиката/образованието, от който твоята работа е част.
Не смятам, че задкулисните сблъсъци биха могли да произведат публично видимо развите (поне не и у нас), защото не са сблъсъци на идеи, а на икономически интереси, които нямат нищо общо с всеобщото и разумността. Това, смятам, е голямата драма на нашата политическа действителност – политиката и законността са откъснати от естествените им корени – общото благо и справедливостта.
Години наред сме свидетели на това как различни политически субекти ни убеждават и увещават, че политиката и законите са безотносителни към морала, как понятията като „конфликт на интереси”, „морален дълг” и пр. са абстрактни и кухи, един вид – лишени от съдържание. Показателно е това, че законотворчеството в България е „запазена марка” на юристите, които обаче не смятам, че са способни да се грижат за всеобщото и благото. Единственият инструмент, който ползват те е формалната логика. В най-добрия случай имаме като резултат синхрон и непротиворечивост на законодателството.
Неразбирането на това, че политиките и законите всъщност трябва да коренспондират с морала и общото благо, води до невъзможността да се произведе същинско политическо действие, до невъзможността да се създаде политичска система или институции, които да са способни на самоконтрол и контрол отвън.
Ако не е ясно кое е добро и кое не, то как тогава можеш да съдиш себе си и другите, да проявиш съвест или да вмениш вина?
Именно, Надя! Ако бяха сблъсъци на идеи, а не на икономически интереси, може би нямаше да са задкулисни, и ние щяхме да следим с интерес парламентарни дебати по телевизията 🙂 Поне това.
Разбира се, юристите не са неспособни да се грижат за благото само защото са юристи 🙂 Такива на първо място ги правят обществените нагласи, сред които върхът на разумността е изискването за експертност и технократщина. Не че съм против последните две, но тях трябва да ги има като надстройка, а базата да е избистрянето на философия на политиката, визията за обществото и държавата които искаме.
Нямаме своя визия и философия, но можехме да заемем от ЕС, а ние късогледо се вгледахме в непосредствените ползи – пари, очакван контрол и пр. Тъжното е, че европейските идеи вече не се споделят и от повечето „стари“ европейци. Наскоро четох интервю с Жак Ширак (дано не се лъжа), който казва, че кризата е резултат от това, че Европа вече няма визия – тя е погребана под хилядите дребнави изисквания за процентното съдържание на еди-какво си в дъвката и пр. И така евроскептицизмът се превърна в евроцинизъм и се чудя дали е обратимо 🙁
Много благодаря за съдържателните коментари.
Със сигурност ще продължа темата. Важно е да се разбира какво е съвест, как се отнася към самосъзнанието и към субекността на едно общество. Този първи текст по темата иска да каже само, че засега сме конституирали своята обществена обективност по начин, който изтласква актовете на съвестта и ги прави неефективни. Съответно възраженията ми са в тази посока.
Лид, човешкият фактор е много важен. С оглед на държавата, отделните граждани, общности и т.н. са само момент. Да, всички общностни целеполагания се инструментализират през индивидаулни действия. Това не означава, че не можем и не бива да говорим за интереси, самосъзнание и съвест на обществото като субект.
Пламен, интереси има. Иначе не би имало развитие. Аз имам интерес. Аз и ти имаме споделени интереси, макар може би не много. Задкулисни или не е важно, но с оглед на оразличаването и снемането на различието в нещо по-общо, този въпрос е вторичен. Това е начинът, по който хората и общностите се развиват – чрез сътворяване и преодоляване на различия.
Дора, невидимостта е проблем. Невидим в този случай означава и неефективен. В крайна сметка това имам предвид, когато говоря за „проява“. Ясно е, че има съвест. Въпросът е дали има следствия от това.
Надя, знаеш, че „поне не у нас“ за мен по принцип е неприемливо. Особено, когато говорим за моменти на всеобщата субектност. За юристите съм съгласен. За морала – не съвсем, но засега ще оставя въпроса в страни. Във всеки случай, не виждам защо изразът „икономически интереси“ трябва да противоречи на израза „идеи“. Яснотата по отношение на ценностите има много степени и начини за постигане и усържане. Съвестта има същинско отношение към тях и това се опитах да изкажа.
Браво, браво, Юнуз! Сега вече няма как да се измъкнеш. Чакаме продължение 🙂
Аз не съм съгласна с някои от твърденията в този дебат. Мисля, че съвестта, която липсва, е тази в избирателите. Поне в нашата недоразвита още демократична държава липсва именно звеното от съвестни избиратели, които не могат да спят, ако се окаже, че последния път са гласували за калпаво управление и то калпаво не толкова в реализацията, колкото в посоката на мислене. Интересите на управляващите и техните идеи винаги са били и ще бъдат практични. Идеята е ние, избирателите, да направим така, че да обединим нашите и техните интересни в една посока, като упражним санкциите си с правото си на избор. Така те ще искат да гледат в нашата посока, за да могат да осъществят собствените си мечти. Не вярвам в добротата на управляващия така, по същество – всичко това си е чиста утопия. Вярвам в доброто управление, знаещо как да осъществи мечтата ми, а аз да знам как да му дам тази власт и да я контролирам лично с правото си на вот и със собствената си съвест. Не се ли погрижим сами за себе си, няма кой да се погрижи за нас, а „общото благо“ е едно объркано понятие. Друг е въпросът, че ние обичаме в България да бъдем намачкани от някого, за да можем после тайничко да плюем по него. Какво да се прави – имаме робска психика, която рано или късно ще ни излезе през носа.
Нали Хегел е казвал, че Държавата е шествие на Бога по Земята… Точно сега това звучи като богохулство. Но Хегел, разбира се, е имал пред вид авторитарната, централизирана държава (някои я наричат тоталитрна), която обединява отделните, частни и противоречиви (именно и само противоречиви могат да бъдат те) интереси на отделните граждани в една свръхчовешка и абсолютна воля- тази на Държавата, която ги снема в себе си и така реализира абсолютното добро за всички. Нещата в условията на демокрация (разбирай диктатура на корпоративния, мултинационален и най-вече наднационален капитализъм, разбира се, са съвсем различни. Съвестта е просто ненужен придатък на капитала, от който обаче не би могъл да се отърве така лесно, защото има един фактор, наречен „обществено мнение“. Капиталът желае не само да господства, но това да бъде по възможност „морално оправдано“, за да се държи в една постоянна заблуда общественото мнение и повече хора да смятат, че избирателите сме си виновни или че обичаме да бъдем мачкани и т.п. обществени митове, без които не може да продължи антинародното и античовешко управление на Капитала. И Юнуз, теорията на конспирацията отдавна не е теория, а практика 🙂
Да, Юнуз, виновни сме! Аз съм виновен и вярвам, че всеки от нас е виновен, но колко са тези готови да признаят вината си? Защото това е цената да живееш в свободно общество – всеки да знае, че свободата на избор не е право, а задължение и липсата на съзнателен избор също е избор, а оттам и отговорност.
И не говоря за изборът, който сме свикнали да разбираме като влизане в една „тъмна“ стаичка и последващо пускане в кутия на листчета хартия с имена . Изборът е ежедневие и ежедневието е избор. Така разбирам аз съвестта – като отговорност пред себе си, произтичаща от изборът, който правя при всяко свое действие и бездействие и доколко този избор ме отдалечава или приближава до целите, които съм си поставил. Самите цели естествено е да са продиктувани от личните ми интереси. Без значение е тяхната категоризация – материални или идейни, егоистични или алтруистични, те са мои, но може би не само мои.
Ако всеки действа осъзнавайки отговорността на своя избор, тогава моето убеждение е, че индивидуалното целеполагане ще произведе обществен стремеж към най-оптимален краен резултат, който напълно естествено няма да отговаря 1:1 на отделните индивидуални предпочитания.
И като заваляха едни трупове, та цяла неделя
Мисля че е тъжно да четеш за упадъка на нацията си от страниците на голям международен ежедневник и да клатиш глава в съгласие
Имаше ли алтернатива ?
Предвид енергийната обвързаност на икономиката с Москва – проекти за които едва внуците ще узнаят повече – ни трябваше безкомпромисна държавна фигура
Предвид октопода на ДС по всички нива на администрацията, политически коректно извиняван като „дълг“ към батковината – досиетата останата каквото бяха, медийна сензация
И така, когато на страната и трябваше навигатор – осъмнахме с Пламен Орешаров: компетентен на вид и на вкус, но бг продукт – не се отличава с излишна мъдрост, в комуникационно отношение леко червен, в европейска проекция – ранен наивизъм
Принципно не съм против съвест, ама не знам за кво ти трябва в момента ? Щеше ми се да са отговорни. Те не са. Избралите ги – абдикирали тотално от свободата да си гражданин – не се мешат. Тече безвремие. Амин.