Моралът в българските медии

Институтът по философски изследвания организира конференция по етика, чиято тема е Моралът в българските медии. Поканата беше препубликувана от д-р Борис Грозданов в Проектория и е чудесен материал за дискусия, тъй като показва предразсъдъчната рамка, в която една философска институция си комуникира с обществото.

Нека си направим удоволствието да коментираме, следвайки самия текст, може пък да помогнем на общностната саморефлексия.

[…] Моралът ще бъде разгледан в контекста на конституиращото се ново медийно пространство на ЕС, част от което са и българските медии. Промяната в медийното пространство изисква промяна в медийната политика, практика и нормативните механизми за регулирането им. […]

Това е в уводната част и е доста неясно. Иде да покаже, че и философското мислене е достатъчно податливо на разсъдъчни инерции, като употребява клишета. По принцип не е проблем – има шанс нещата да се изяснят по-нататък.

1. Ако медиите са основен израз на публичната сфера и на формиране и изразяване на общественото мнение, то те не трябва ли да имат основополагащо значение за формирането и функционирането на обществения морал? Какво е Вашето отношение към една консервативна позиция, че медиите трябва да се съобразяват с определени норми на приличие, семейни ценности, норми на политическа коректност? Смятате ли, че медиите трябва да дават много повече място на позитивните факти, на позитивните образци, отколкото на скандалите и на престъпниците?

Това е класическият въпрос за кокошката и яйцето. Окей, той трябва да се задава. Дори, може би, трябва да се задава винаги в началото. Разбира се, когато става дума за обществени отношения, нещата са доста по-сложни и тази сложност не е пренебрегната – присъства в самата предметност. Но така или иначе ключовият термин тук е „образец” – медиите са репродукция, която след това се репродуцира в обществото и така нататък.

Възможна е и по-заядлива интерпретация – през марксистската теория на отраженията.

2. Смятате ли, че медиите отразяват действителността такава, каквато е или те правят подбор на най-скандалното, нарушаващото възприетите норми, негативното и го превръщат в публично лице на една много по-сложна действителност, деформирайки истината в негативна посока? Дали всяка пошлост от живота заслужава да бъде умножена чрез силата на медиите и превърната в елемент на публичната сфера? Не допринасят ли българските медии за допълнителния упадък на нравите в обществото, превръщайки се в рупор на консумативна култура и давайки своя принос за упадъка на семейните ценности? Дали медиите трябва просто да отразяват нещата, такива каквито са или би трябвало да имат и съответна възпитателна функция? Ако медийната продажба на едни или други образи или информация е свързана във висока степен с въздействието върху базисни инстинкти на човека – страх, зрелищност, сексуална потребност, любопитство, как да преодолеем опасностите от това? Кои са моралните граници на поднасяните събития и факти, които не трябва да се прекрачват?

Темата продължава, като пейзажът е запълнен с примери и образи. Новият елемент е този на мярата. В смисъл, когато се пита за мярата, се твърди, че има мяра. Преди и отвъд нея имаме смислова разлика. Българската институционална философия знае това и иска да проследи този преход, да даде начини той да се контролира.

3. Остават ли морални българските медии в аморалната социална ситуация?

Тук е интересно. Социалната ни ситуация е аморална, казват философите без да се замислят. Е, по-нататък има обяснения.

Дали на едно общество, което е в морална криза, а механизмите на социализация на младото поколение са се сринали трябва да се предлага медийна продукция, освободена от морални задръжки? Дали спадът в моралната чувствителност на медиите към случващото се в обществото е симптоматично явление или тенденция за налагане на нови, освободени от морал медийни практики? Не мислите ли, че голяма част от медиите „жълтеят” и в това отношение имаме съвсем ниски морални стандарти? Какви са моралните последствия от тези практики за обществото, медиите и журналистическата гилдия? Не мислите ли, че чрез медиите в образци за младото поколение се превръщат мутрите, хомосексуалистите, престъпниците, корумпираните политици, онези, които нарушават правни и морални норми? Вреди ли спазването на моралните стандарти на медийната и журналистическата практика? Съгласни си сте с критиката на папа Бенедикт ХVІ на неетичните действия на медиите, които според него „поощряват вулгарността и насилието” и приемате ли призивите му за създаване на една нова „информационна етика”, която служи за „утвърждаване на достойнството на човека”?

Развитието на въпроса по същество ни казва, че моралът се дефинира от споменатата мяра („задръжки”) и тя вече е прекрачена. Това е в дисонанс с коментара ни към втория въпрос за разбирането и контролирането на прехода, на прекрачването на границата. Искаме да разберем, но от друга страна твърдим, че вече сме разбрали – каквато и да е границата, тя е прекрачена и затова сме в аморалност.

Може, разбира се, да смекчим тази категоричност. Възможно е тези въпроси да са просто провокативни, все пак целта е да има дискусия и трябва да се изричат ясно и твърденията, които витаят във въздуха със статус на нещо като здрав разум. Простото наблюдение ни подсказва, че оплакването от аморалността на ситуацията ни е изключително разпространено. На тази провокативност ще отдадем и факта, че хомосексуалистите са в компанията на безусловно лоши субекти, в смисъл на антисистемни – работещи против начина, по който обществото се е конституирало (наистина имаме предвид неща като Конституцията, онова, за което всички сме се договорили). Така или иначе, в тази провокативност има нещо нагло и дразнещо, не знам дали да не го нарека аморално.

4. Съществува ли общ и същевременно основен критерий за моралност в медиите или той се определя от типа етика: деонтологична, прагматична, хуманистична и телеологична, към които се придържат в дейността си техните субекти? Има ли разлика в предпочитанията към типа етика между българските и останалите европейски медии и на какво се дължи тя?

Този въпрос ни връща в по-рефлексивния дискурс, но някак формално. Трябва да „обработим” предмета, който дискутираме, чрез една зададена класификация и, от друга страна, чрез операция на сравнение. Тук има шанс да се говори същностно.

5. Не мислите ли, че доминиращата масова телевизионна кино продукция в много отношения не е подходяща от морална гледна точка за младото поколение? Дали системата, чрез която на един филм се слага в началото цифрата 12, 14 или 16 може да бъде препятствие за децата и защо именно тази цифра се смята за гранична от гледна точка на опасностите върху психиката и възпитанието на детето?

Философите, в лицето на институцията организатор на тази конференция, не зачитат значението на думите число и цифра. Може би чуват техния смисъл през дълбините на тяхната етимология, където те значат едно и също.

Иначе питането е малко трудно за дешифриране, но в него всъщност става дума за инструменталността на морала. Скритото твърдение е, че моралът трябва да е действителен. Трябва да го осъществяваме през действия. Това беше заявено и по-горе – моралът трябва да възпитава. Може би е жанрово оправдано, но все пак трябва да се отбележи, че стигнахме додук малко механично. Ако направим една аналогия – доколко е различно да правиш знание (наука) и да преподаваш знание (образование)? Подобен въпрос стои и тук, макар и незададен.

6. Кои са специфичните морални принципи и правила, които подпомагат отстояването на свободата и независимостта на медиите при политически, икономически и криминален натиск? Има ли съответствие между свободният и етичният избор на журналистите или те взаимно се изключват в ситуацията на плуралистичното съществуване на медиите? Съществуват ли различни степени на проявление на свободата и съответно различни степени на отговорност в медийната практика? Може ли да се разглежда свободата на медиите като препятствие за създаването на обективни критерии за добро и зло, правилно и неправилно? Причинява ли свободата, като условие за постигане на обективност и истинност, морални вреди на хората като институционални и персонални субекти? Кои са причините за натиска и ограничаването на свободата на разследващата журналистика? В същото време можем ли кажем, че в публичното пространство се разпространяват твърде много непроверени и неточни факти, слухове и измислици за партии и публични личности.

Свобода и морал в някакъв смисъл май са противоположни. Може и да са, но ако кажем само това, имаме сериозен проблем с конституирането. Не изглежда този проблем да е адресиран и по-нататък, трябва само да се досещаме през последващото споменаване на две неща – правото и интересите.

Описването на противопоставянето между свобода и морал тук означава само едно – този проблем не е в предразсъдъчната рамка, той е нещо, което трябва да решаваме, защото не искаме да живеем с него. Заедно с това има някакво изкривяване, свободата и моралът всъщност не са паритетни. Свободата е гарантирана. Фактът, че се говори за нейното ограничаване (през „икономически и криминален натиск”) всъщност само създава предразсъдъчна устойчивост на разбирането ни за свобода. Всички тези въпроси не водят до усещането, че когато питаме за същността на морала, питаме и за същността на свободата. Като че ли ни е винаги ясно кога сме свободни и кога – не. Тази яснота се проблематизира, когато говорим за морал.

7. Функционално ефективен ли е действащият етичен кодекс на журналистите? Защо е проблематично съществуването на морал в отношенията между българските журналисти и техните потребители (зрители, слушатели и читатели)? Коя от двете страни е по-морална при комуникацията? Има ли криза в моралната и професионалната компетентност на журналистите и съответно криза в доверието към тях? Каква е ролята на моралния критерий при оценката от страна на потребителите на компетентността и поддържането на рейтинга на един или друг журналист?

Освен всичко останало, моралът е стока, съответно може да се продава. Независимо дали регулациите на тези стокови отношения са установени през властови обективации, доброволни конвенции или през непосредствени пазарни решения, има механизми, през които моралността получава стойност. Това трябва да бъде промислено, заедно със своите следствия за механизмите, през които се осъществява.

„Коя от двете страни е по-морална при комуникацията” е малко притеснителен въпрос, създава усещането, че моралът въобще приключва в собствената си инструменталност, е нещо, което „принадлежи”, е „подръчно” и евентуално няма морал „между” страните, той е само атрибут. Няма морал, има само моралност. Все пак, контекстът не ни дава възможност да развием това като всеобщ момент. Този въпрос стои като случайно хрумване, което се дължи на преинтерпретация на темата за кокошката и яйцето, за която стана дума по-горе.

8. Опасна ли е за медиите все по-нарастващата неразличимост между информацията и рекламата? Има ли тенденция на маскиране на рекламата като информация? Как влияе все по-разрастващото се участие на българските журналисти в рекламата на техният имидж и моралната им оценка? Ако медиите са основен механизъм, чрез който се реализира действието на пиар индустрията, тя не трябва ли също да бъде ограничена от етическа гледна точка? Смятате ли, че приетият през през 2005 г. етичен кодекс на пиар специалистите у нас се спазва и медиите не се ползват за черен пиар и компроматни кампании? Как да се преодолее това?

Познанието, това какво знаем и по какъв начин го научаваме, има отношение към морала. Тези въпроси не развиват разбиране за това отношение. Очевидно те не са част от предразсъдъчната рамка и не могат да бъдат предзадавани тук. Същевременно е развито изискването за операционализирането на морала, за създаването на моралност. Конкретно, моралът съдържа дълг към истината. Лъжата трябва да се филтрира. И трябва да се има предвид, че тя може да изглежда като истина.

9. Факт ли е българският медиен елит или това е мит на обхванати от „звездомания” журналисти и медийни дейци? Какво е общото и различното между него и световните медийни елити? Какви са релациите на медийния елит с останалите български елити и какво влияние оказват те върху политиката на печатните и електронните медии в страната?

Въпросът за морала е въпрос за властта, за начините, по които тя се конструира и осъществява. Същевременно подвъпросването на фактичността, несигурността в очевидностите задава едно колебание по отношение на монолитността на разбирането или поне на неговата споделеност. Но има и още едно, второ преобръщане – имаме референти, които не са подвъпроснати, други „елити”. За добронамерените познавачи това колебливо движение може да означава една постмодерна неангажираност със всеобщото, която ни призовава да се ангажираме с частното. Дебатираме медиите, значи те са разпаднати, а другото е във фоновото поле на здравия разум. Ако дебатирахме политиците и политическата система, щеше да е различно, щяхме да разпадаме тях. В крайна сметка, дайте да опериционализираме разбирането си за морала, въпреки неяснотата на това дали можем да се договорим, че въобще имаме разбиране. Защото ако имахме споделено разбиране, щяхме да локализираме медийния елит.

Допълнителният момент тук е – ако задаваме въпросите по този начин, може би не искаме да имаме споделено разбиране за морал. Все пак сме постмодерни, макар и може би само оперативно.

10. Дали данните от проучванията на общественото мнение, които регистрират равнището на доверие към различните печатни и електронни медии говорят за степента, в която тези медии действат съобразно определени етически стандарти или причините за доверието към тях са различни?

Та, да се върнем на стойността. Може да звучи странно, но скритият въпрос тук е дали има бог. Защото или ще решим какво може и какво не през способностите на общностното ни разбиране (договаряне, пазар), или ще интерпретираме Писанието и ще заклеймим неразбиращите. Това последното, разбира се, е нагло опростяване. Но идеята е ясна – има ли някой, който знае кое как е и трябва ли да разчитаме на този някой? Трябва да уточним, че не е достатъчно всеки да има свое разбиране. Медиите като предмет на дискусия предполагат разбиранията да се споделят и от това споделяне да се очакват следствия.

Не е много ясно защо този въпрос е тук. Всички предишни питания някак създават впечатлението, че той или е решен, или е нерелевантен. Възможно обяснение – действителността на общественото мнение е видима, така че трябва да я обговорим. Със сигурност, обаче, тази действителност не е разбрана. Ако философът, който задава този въпрос, бъде попитан как да измери моралността на даден медиен продукт, според каквото-и-да-е разбиране за морал, той едва ли би могъл да го направи по споделим начин в ролята си на философ. Не е ясно как философското тук е действително, след като то е изненадано от наличието на своя собствен предмет в „общественото мнение”. Оставаме с впечатлението, че именно поради това питащият не може да се справи с него.

11. Има ли отъждествяване на медийната с политическата власт? Кои са причините за размиването на границите между политическата и медийната власт? Какви са последиците от това размиване за автономността, свободата, независимостта и обективността на журналистиката? Под политически контрол и натиск ли са медиите или те доброволно се самоцензурират, нарушавайки журналистическата етика? Кого манипулират медиите – обществото, политиците или себе си? Полезно или вредно е за политиката превръщането й в медииен спектакъл? Къде се простират границите между частно и публично при политиците и публичните личности от гледна точка на медиите?

Инструменталността води до целеполагане. От гледна точка на социалната субектност негативното целеполагане е конспирация. Не бих казал, че въпросите предзадават конспиративността на целеполагането в медиите, но изглежда питат само и единствено за нея. Остава малко несигурно дали друг вид целеполагане въобще ни интересува. Има такава възможност, макар и не напълно артикулирана, когато питаме за границите между частното и публичното. Мисленето на тази граница ни позволява да инструментализираме частното в неговото отношение към общностното. Именно общностното, обаче, не е артикулирано – изглежда във въпросите стои само общото, без неговата самоосъзнатост.

Същевременно, призивът да мислим през ползата и вредата означава, че моралът като такъв тук не се проблематизира. По-скоро предположението е, че моралът е нещо предварително, което се добавя или отнема от политическото, така щото то да е или в своята цялост (съвършенство), или накърнено. Така идеята за политическото е определена, поне отчасти, от същността на морала. И в крайна сметка сме призовани отново да говорим само за моралност, не за морал.

12. Как да превърнем конституционните морални понятия в медийни регулатори? Ако в член 4, ал. 2 на Конституцията се отбелязва, че република България “гарантира достойнството на индивида”, но липсва операционализация на това понятие, как медиите да се съобразяват с него? Смятате ли, че в българското медийно пространство се спазва член 32, ал. 2 от конституцията, според който: “Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“? Ако член 40, ал. 2 на Конституцията твърди, че „спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави“, кой трябва да определя какво е „добри нрави“ и как да дефинираме това понятие, за да не бъдем изложени на произвола на медийни атаки и инсунации? Безкрайните псувни в Холивудската масова продукция по телевизионните канали накърняване на „добрите нрави“ ли са или не? Ако член 42 на Конституцията предвижда че „всеки има право да търси, получава и разпространява информация“, което „право не може да бъде насочено срещу“ „морала“, кой и как трябва да решава какво е съдържанието на „морала“ и какво е насочено срещу него? Ширещата се порнография по вестникарски будки и телевизионни канали съответства ли на „добрите нрави“ и „морала“?

Постигнатото тук непосредствено следва от предходната точка. Действителността на идеята може да прави същностното проблематично, може да променя същността. В тези въпроси има един добре произведен проблем.

13. Каква е ролята на правото в медийната практика? Форма за регулативен натиск върху медиите ли е то или форма за превенция, насочваща ги към саморегулация? В каква степен медийното право и медийната регулация успяват да наложат правни рамки на необходими морални ограничения за медиите? Кои сфери от медийната дейност изискват ефективната подкрепа на моралните правила от юридическите закони? Защо синхронизацията на българските медийни закони с европейските се извършва винаги със закъснение? Кои институции са отговорни за промяната в медийното законодателство? Какви изводи можем да направим от досега водени дела за клевета чрез медиите? Смятате ли, че Съветът за електронни медии е и може да бъде ефективен регулатор на медиите от морална гледна точка?

Съществува дейност по обективирането на заложената в морала мяра. Обговарянето на тази дейност е всъщност част от самото й осъществяване, тук философското непосредствено може да участва в практиката. Същевременно е странен начинът, по който европейските закони присъстват. Така, както се насочваме към практическото и дейностното, така се оказва, че част от действителността ни е съвсем извън нашия контрол. Все едно трябва да извършваме само синхронизация, все едно европейските закони не са наши.

14. Какви морални ценности, модели на поведение и начин на живот предлагат комерсиално ориентираните български медии в информационните си и развлекателни предавания? Какво ще кажете за културата, налагана от реалити шоута от типа на „Биг Брадър”? Кои са новите морални герои на медиите? Какво е моралното послание в представянето на Вальо Топлото като радиоводещ? Какви културни форми за съпротива и борбата срещу корупцията, агресивността, насилието, престъпността, вулгарността и пошлостта предлагат масмедиите? Можем ли да виним медиите за това, че показваното от тях насилие и случаи на престъпност се превръщат във фактор, който влияе върху насилственото поведение на младите хора и за равнището на престъпност в страната?

След като навлезнахме в практическото, най-после е време да говорим и за конкретното медийно съдържание.

15. Може ли да се говори за сблъсък на интереси и морал между частните и обществените медии или само за конкуренция? Съществува ли ефективна правна регулация на между медийната конкуренция, която не се съобразява с моралните правила и етическият кодекс?

И за това кой прави медията и с какво целеполагане.

16. Съвременното публично пространство все повече е зависимо от онлайн медиите, блоговете и цялостното съдържание на Интернет, върху което не съществува какъвто и да е контрол. Как да се справим с интернет порнографията, с въздействието на негативно съдържание на мрежата върху децата? А какво да правим с насилието и опасните контакти чрез интернет? Нужен ли е някакъв етически контрол върху интернет и как да се осъществява той? Ако във форумите и блоговете днес всеки може да бъде оклеветен и опозорен – при това най-често анонимно, не е ли нужна някаква регулация? Не се ли превръща интернет в една гигантска клоака за разпространение на всякакви измислици, омраза, ненавист, слухове, накърняващи репутацията на много хора, които обаче няма как да се защитят? Как да създадем ефективно действаща интернет етика?

И отново за начините, по които се създават правилата и за предметният контекст, в който те трябва да действат. Тук отново стои изискването да има мяра, от една страна, неяснотата й и липсата на нейната артикулация, от друга, и имплицинтото твърдение, че тя е пракрачена, от трета.

Има една истина, която е придобила статуса на образователен мит за хората, които някак имат досег с някакви философски обективации. Този мит твърди, че философията непрекъснато се самоопредметява, че въпросът какво именно е философия остава винаги актуален и с него се занимават именно философите. Същевременно философията от край време има предметност, която излиза извън този мит, която е вече налична и подлежи по-скоро на разбиране или реконструиране. Темата на тази конференция подсказва намерение за такава реконструкция, за разбиране на предмета на етиката в един конкретен обществен феномен. Резултатите могат да бъдат двупосочни, може да има развитие в разбирането на морала, както и в действителността на медиите.

Разгръщането на питанията, обаче, преобръщат тези възможности. Изглежда очакването е да се търси моралността, не моралът. Наистина, може да се твърди, че това също е философска практика. Но от нея едва ли може да се очаква развитие за самото философско. Като че ли можем да направим нещата по-разбираеми, без да развиваме и променяме своето собствено разбиране.

5 мнения за “Моралът в българските медии”

  1. О, не. Нямам сили да прочета цялата тая…хм. То е ясно, че пред изкушението да бъдат неморални, медиите не могат да устоят. Моралът може много, но не и да носи печалба, което е целта. Най- много моралът да послужи като остро-лютива подправка в назидателни речи на напористи млади журналистки…пфу. Медията е модерната гладиаторска арена- зрелището, което винаги е достъпно, дори когато няма хляб.

  2. При признанието, че публикацията не е прочетена, не знам какво да кажа за тези, хм, доста назидателни слова. Май само някоя всеобща мъдрост. Изберете си някоя. Поздрави.

  3. Хвърлих едно око, но не забелязах нещо различно от: бла бла бла. Сори.

  4. Моля ви, няма нужда от „сори“. Може да има различни степени на полезност, но няма неполезно мнение, благодаря, че споделяте вашето.

  5. Юнуз, сега се сетих, че коментарите са вероятно твои. Това променя нещата. Нищо лично. Но действително смятам, че подобен род спекулативни мнения няма как да помогнат за тази „общностна саморефлексия“ ли беше, за която се надяваш да се случи. Не съм си избрала още „всеобща мъдрост“. Обаче мисля по въпроса.

Вашият отговор на Pazifaia Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *