Бях споменал за Емили Дикинсън. Тогава тук някак се получи неясно. Отговорът, който пратих на онзи имейл, обаче, беше по-конкретен. Ето (по-публичната) част от него:
Чудя се все пак защо Емили пише такива неща. Какво й е? Някак на мен ми досажда това усещане. Разбирам, че тя не споделя истини, а преживявания, от които обаче май няма изход. Което прави споделянето безсмислено. Това е нейната истина, може и да е моята, но ми липсва връзка. Поезията трябва повече да прилича на математиката. Да има в нея пъзел. Или единство. Творение или религия.
На това ми беше отговорено с Франсоа Вийон. Ето как се употребява поезията. Занимава ме това понякога. И рядко стигам до нещо категорично. Във всеки случай е съмнително доколко с поезията трябва да се прави нещо повече от това да се чете. Защото да я пишеш и публикуваш само по себе си е поезия, да й се наслаждаваш също, но да я използваш като референция вече може да е прозаично. Нужно е повече.
За Хьолдерлин.
Не се опитвайте да сложите етикет на поезията му, тя не е стока за продан. Не си въобразявайте, че сте разбрали духа му. Той е непостижим за ума.
Единственото, което можете да сторите, за да доловите тайнството на неговата поезия, е да дадете размах на освободените си чувства и инстинкти, само те са в състояние да ви упътят към гениалното слово на Хьолдерлин. При положение, че не сте ги погребали невъзвратимо под свода на модерната комерция и глобалната сивота.
Биографична справка:
Фридрих Хьолдерлин (1770-1843) е немски поет, роден в Лауфен на река Некар в семейството на рано починал манастирски управител. Момчето изучава класически езици в прочутия Маулбронски семинар, а после постъпва в университета „Тюбингер щифт“, за да следва теология. Тук възникват и първите химни на Хьолдерлин. Тясно приятелство го свързва с философите Хегел и Шелинг. Среща се с Гьоте и Шилер, който публикува първите откъси от романа му „Хиперион“ и му дава моралната си подкрепа. Хьолдерлин продължава образованието си в Йена, където слуша лекции при философа Фихте. Поради материални затруднения става домашен учител в дома на банкера Гонтард във Франкфурт на Майн и там се влюбва безутешно в майката на своя ученик, чийто образ (под името Диотима) става основен символ в поезията му. Напразни са усилията на поета да основе списание, което да „обединява и помирява науката с живота, изкуството с идеала и образованите хора с природата“, както и да се установи в Йена като независим писател. След множество пътувания, физически и духовно разнебитен, Хьолдерлин постъпва в психиатричната клиника в Тюбинген, където живее в пълно умопомрачение близо четиридесет години, но до смъртта си продължава да пише странни и често обвеяни от гениалност стихове. Творчеството на Хьолдерлин е проникнато от идеите и образите на класическата древност, но е повлияно и от повелите и надеждите на Френската революция. Поетът вижда смисъла на изкуството във възпитанието на нов човешки род „на следващото столетие“, за да осъществи хармоничното развитие на отделната личност.