Още въпроси към Веселин Дафов

Дискусията за философското консултиране във форумите на Проектория продължава:

Не знам дали да се впускам по-нататък в темата за маркетинга. Но в крайна сметка този разговор какво ли не преживя, та колко му е да си поговорим по-подробно и за маркетинг…

Аз също не съм специалист по продаването. Поне не бих казал, че владея тази материя технически, с всичките неизбежни занаятчийски трикове, които човек би научил или получил, ако отиде при консултант по маркетинг (те предпочитат да се определят като агенции, както и да е…)

Без директно да оспорвам тезата за различността на произвеждането и продаването, тук ми се струва, че има неща, които трябва да се разгледат с нужното внимание. Успешният маркетинг трябва да знае какво се произвежда, успешното производство пък трябва да е наясно какво се продава. Ако продължим с разделението на отговорностите, ясно е, че бизнесът се прави по същество от хора, които нито произвеждат, нито продават. Произвеждането и продаването са нещо вторично. Отговорността на правещия бизнес е преди всичко продукта.

Между другото, тази отговорност за продукта предполага пълноценно владеене на неговата онтология (или неговите онтологии), но не знам дали тази вметка няма да отклони разговора в друга посока. Правя я само като нещо допълнително свързано с „полезността на философията“.

Та, с оглед на какво се мисли философията като продукт? Продуктът е нещото, което, на първо приближение, очертава нуждата на нуждаещия се. Фактът, че ние като хора се нуждаем от неща, които поддържат жизнените ни функции, не означава, че въпросът за нуждата е преодолян. На мен дори ми се струва, че ако игнорираме изцяло човешкото, може би не бихме се „нуждаели“ от вода в същия смисъл, за който Веселин говори. Водата е необходима на животното предимно за нас, които го мислим като животно, поддържащо жизнените си функции. Естеството на естественото не произвежда необходимост. А ако водата е „друго“, без което животното не може, то „другото“ на хората едва ли се ограничава само до водата по същия този начин. В този смисъл, нуждата е не само и не толкова трябване, колкото искане.

Разбирам, че това питане до голяма степен проблематизира не само философското консултиране, дори може би не само консултирането изобщо. Тъкмо затова ми се струва, че то пита именно за пътя, който трябва да се извърви. Една от характеристиките на усещането за абсурдност, което разцъвтява в мисловните нагласи и практики на отминалия век изглежда е причинено именно от разбирането, че пътят до социалната размяна е различен от пътя на саморазгръщането, на пълноценното развитие, което постигаме за самите себе си. Мисля, че това е различимо (за мен) във философията и литературата, а предполагам е така и в други области. Не мога, обаче, да преценя дали туширането на това усещане за абсурдност през последните десетилетия е илюзорно. И все пак, ако от края на 60-те години, т.е. откакто има философско консултиране, успяваме да мислим социалната роля на философията като не винаги опосредена чрез политически теории, образователни и научни стратегии и други прекалено напластени реалности, а като непосредствено привнасяща всеобщото в осезаемите измерения на конкретна човешка дейност, то може би има някаква значителна промяна?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *